„Ти си мое дете. Ти го уби, преди да те остави. Смаза мозъка му на пихтия. Останалото бе само за показ. Той все още беше в тебе, мъртво момче, и това бе пътеката на Качулатия към душата ти, а докосването на Господаря на смъртта краде живот. Какво чувстваш дълбоко в себе си? Дай му каквато си поискаш форма, каквото и да е име, няма значение. Важното е едно: то е мъртво и те очаква, и ще те чака докато и последният дъх не напусне тялото ти.“
„Когато твоята смърт вече е в теб, няма къде да бягаш, никакво спасение не е възможно. Когато твоята смърт вече е в теб, Синн, нямаш какво да губиш.“
Нямаше какво да губи. Това беше истина. За всичко. Нито семейство, нито брат, нищо. Дори Гръб, нейният мил Девственик, е, той никога нямаше да я достигне, също както и тя нямаше никога, никога да се слее с него, за да омърси чистото. „Моето скъпо притежание, скъпия Гръб, и него ще опазя. Никой никога няма да го докосне. Никакво шляпане на боси крака, никакъв накъсан дъх. Аз съм твоят огън, Гръб, и ще изгоря на пепел всичко и всеки, който дръзне да се доближи до теб.“
„Точно затова яхнах мълнията на гущера, този ярък огън. Яхнах я право към Кенеб. Не я поведох, не го избрах, но разбрах нуждата от това, правотата на това да премахна единствения останал човек, който те обичаше.“
„Не скърби. Имаш мен, Гръб. Имаш мен и аз имам теб, а какво може да е по-съвършено от това?“
Познати лица в далечната мъгла. Умът й се скиташе из пустинята. Нощта настъпваше и някъде долу в низините оживяваха малки огньове. Тя се усмихна. „Ние сме мъртвото нещо в утробата на света и ние, и само ние, огряваме мрака с огън. По това ще ни познаете. Само от тези пламъци земята ще трепери.“
„Какво е да си изнасилен? Безмълвна съм като света и няма да кажем нищо. Какво е да си изнасилващият?“
Пустинята нощем е студено място — ако ги няма огньовете. И тъмно — ако ги няма огньовете.
— Терзае ги младите, тази нужда да намерят причините за някои неща.
Руд Елале се присви, загърна се плътно в халата и се доближи още до огъня. Вятърът в тези скалисти височини беше свиреп, въздухът — рядък и леден. Далече долу, ниско по планинските склонове, краят на дървесната линия се виждаше като тъмна грамада, изтъняваща на по-високите места… които изглеждаха много далече. Потръпна.
— Не можехме ли поне да намерим някоя пещера?
Силхас Руин стоеше с лице към високите проходи на север, сякаш неуязвим за студа.
— Утре. Ако бяхме останали Елейнт, разбира се…
— Щях да се чувствам добре, да. Знам.
Руд се загледа в колебливите пламъци на огъня, които гълтаха последните дърва, които бяха донесли отдолу. В драконовия му облик бушуващият в него хаос щеше да го стопля, да го прави неподатлив на стихиите. Но мислите му се изкривяваха необуздани при всяко превъплъщение, когато кръвта на Елейнт потичаше властно в жилите му. Започваше да губи усещането за себе си като за разумно същество, същество с рационална мисъл и ясна цел. Не че имаше ясна цел, разбира се. Все още не. Но не беше здравословно да си дракон — това поне знаеше.
„Майко, как си могла да живееш с това? Толкова дълго? Нищо чудно, че полудя. Нищо чудно, че всички обезумяхте.“ Погледна към Силхас Руин, който изобщо не бе помръднал. „Колко още?“ — искаше да го попита. Но… Тайст Андий нямаше нужда от още поводи да гледа на него почти като на дете. Дете със страховита сила, вярно, но все пак дете.
И, призна си Руд, не беше много далече от истината, нали? Нищо разумно нямаше в това, което се канеха да направят. Толкова много неща бяха извън възможностите им. Надвиснали бяха като мечове, но чия желязна хватка щеше да се стегне около тях, когато дойдеше времето? Като че ли нямаше отговор на това — или поне отговор, който Силхас Руин бе готов да сподели.
А този Тайст Андий, застанал като изваян от алабастър, с рубини за очи, с поскърцващите остриета, кръстосани на гърба му… Беше изгубил последния си оцелял брат. Беше абсолютно самотен, ограбен. Олар Етил го беше прекършила без никаква видима за Руд причина — освен злобата. Но Силхас Руин се беше изправил, изгризал беше раната като пронизан от копие вълк и оттогава накуцваше, поне в човешкия си облик. Беше напълно възможно — и сигурно бе точно така — Силхас Руин да предпочита да остане в облика на Елейнт, макар и само за да прогори болката с вътрешния огън на хаоса. Но ето, че стоеше тук. „Защото аз съм твърде слаб, за да устоя. Вкусът на драконовите амбиции е горчив като отрова. Искат от мен да се предам, искат да чуят как вия от страст.“