— Щом намерим пещера — каза Силхас Руин, — ще те оставя за малко. Каменните оръжия не са достатъчни за това, което предстои. Макар да е вярно, че може би няма да са ни нужни никакви оръжия, мисля, че е време да вземеш в ръцете си подобаващ меч.
— Искаш да отидеш да ми намериш меч?
— Да.
— И къде ще ми търсиш меч? В някоя оръжейна ковачница в Ледерас? В някой търговски лагер до неотдавнашно бойно поле?
— Нищо такова — отвърна Силхас Руин. — За теб съм намислил нещо по-амбициозно.
Руд се взря в пламъците.
— Колко дълго няма да те има?
— Няма да е дълго, мисля.
— Е, добре — сопна се Руд, — какво чакаш тогава? Мога и сам да си намеря пещера.
Усети погледа на Силхас Руин върху себе си, а след това погледът се махна и когато вдигна глава, Тайст Андий го нямаше — беше скочил в пропастта. След миг вятър го блъсна в лицето и той видя как драконът се издигна в небето, високо над планинските зъбери, и затули звездите.
— Силхас, извинявай.
Въздъхна и протегна ръце над жаравата. Липсваше му баща му. Удинаас щеше да намери някоя горчива усмивка за този момент, няколко режещи думи — не прекалено дълбоко, разбира се, но достатъчно, за да пробудят у Руд известно себелюбие, нещо, което подозираше, че му трябва. „Духове на потока, това е само защото съм самотен. Липсва ми домът. Сладките песни на Имасс, горещата съблазън на Килава — о, Онрак, съзнаваш ли колко си щастлив?“
„А къде е моята любов? Къде се крие? — Огледа се намръщено — гола скала, припукващи искри. — Не е тук, със сигурност.“
Е, ако някой имаше нужда от жена повече от него, това бе баща му. „В известен смисъл той е толкова самотен сред Имасс, колкото съм аз тук. Роб. Моряк. Ледериец. Живял богато, сред толкова много удобства, че да полудееш, докато се опитваш да си избереш някое. А сега живее в колиба от кожи и кости на тенаг. И тази приближаваща се свирепа зима…“ Не, всичко това не беше честно за Удинаас, който се възприемаше като толкова незначителен, че чак незабележим. „Незначителен? Жена ли ще трябва да те убеди в обратното? Не можеш да намериш такава жена там — трябва да се върнеш у дома, татко.“
Можеше да опита с послание. Да го сътвори и да го изпрати с воля и сила — възможно ли бе да стигне толкова далече?
— Струва си да опитам — промърмори. — Утре сутринта.
Засега щеше да се опита да поспи. Ако не станеше — е, разполагаше с кръвта на Елейнт и нейния убийствен, страстен зов.
Вдигна глава и се загледа на юг. Знаеше, че в далечния край на хребета има просторна долина със склонове, прорязани с тераси с обилна зеленина. Имаше градове, села и укрепления, и високи кули, които пазеха мостове през реките. Имаше десетки хиляди хора, които работеха по тези тесни тераси.
Бяха летели толкова високо над всичко това, че за човешко око бяха буквално невидими. А когато се доближиха до извисилия се хребет на север от долината, близо до най-западния й край, бяха видели военен лагер — армия, обсадила някаква крепост, всечена в първия от планинските склонове. Руд се беше учудил. Гражданска война? Но Силхас Руин не бе проявил любопитство. „Хората правят каквото си искат и когато си искат, Риад.“
Все пак си представи, че точно сега вътре в онази цитадела е топло.
Стига все още да се държеше срещу врага. Незнайно защо беше сигурен, че се държи. „Да, хората правят каквото си искат, Силхас Руин, и адски упорито при това.“
Мислите му бяха земя, а кръвта бавно се движеше през нея, просмукваше се като летен дъжд. Виждаше как другите го гледат, когато си мислеха, че вниманието му е насочено другаде. Толкова по-голям бе от тях, с броня от кожа на далк, с етилийски боздуган с изваяно лице на всяка от четирите посоки, както подобаваше за небесния дар от Вещицата.
Слушаше ги как подготвят оръжията си, затягат каишките на броните и заключват решетъчните набузници на шлемовете и знаеше, че в последните седмици се е превърнал в планината, под която се присвиваха, в канарата зад гърбовете им, на фланговете им, на върха на копието — там, където се окажеше най-необходим, там щеше да бъде.
Колко врагове беше убил? Нямаше представа. Десетки. Стотици. Те бяха Ноктите на смъртта, тяхната чет бе неизброима и това, знаеше той, не беше преувеличение.
Приятелите му нашественици, които наброяваха в началото десетки хиляди, вече бяха оредели. Възможно бе други части все още да напират напред, някъде на юг или на север, но те нямаха в редиците си воин Тел Акаи. Нямаха драконоубиец. „Нямат мен.“
Земята не умираше бързо. Пръстта бе черно царство на безброй усти, на ненаситни гладници. В една-единствена шепа бушуваха милион войни. Смъртта винаги беше врагът и в същото време смъртта бе източникът за препитание. Нужна беше свирепа воля, за да бъде убита земята.