Един по един приятелите му — вече останали едва двадесетина — заявяваха готовността си, като се вдигаха на крака и стискаха в металните ръкавици нащърбените си очукани оръжия. И какви оръжия! Всяко бе достойно за десетки епични песни за блясък и печал, ликуване и покруса. Самите воини стояха гордо изправени, впили очи на изток, и устните им бяха изкривени в горчива насмешка.
Това беше война, която не можеха да спечелят.
Епичен марш, от който нито един велик герой нямаше никога да се върне.
Земята в него закипя с внезапен плам и той се надигна, боздуганът се извиси в огромните му ръце. „Ще сме живели, както никой друг не е живял. Ще умрем, както никой не е умирал. Можеш ли да вкусиш този миг? Кълна се във Вещицата, мога!“
Извърна лице към приятелите си и ги дари с широката си усмивка.
Увенчаните с бивни усти се разтвориха като разцепена плът и леден смях изпълни въздуха.
Ублала Пунг простена и отвори очи. Още сънища! Още ужасни видения! Превъртя се настрани и примига към импровизирания бивак и присвитото тяло на жената баргаст. Неговата любима. Обожаваната. Не беше честно, че го мразеше. Пресегна се и придърпа странния боздуган с четирите му лица от синкаво желязо. На вид трябваше уж да е тежък и сигурно беше — за някои. И си имаше име, свое собствено име. Но го беше забравил. „Дузина и още четири епични песни. Песни за трясък и въргал, лудуване и сласт.“
Може би просто се преструваше, че спи. И пак се беше опитала да го убие. Последния път Драконъс я беше спрял — появи се сякаш отникъде, сграбчи я за китката и задържа върха на камата на половин пръст от дясното око на Ублала. След това така я зашлеви, че я просна на земята.
— По-добре да я убием веднага, Ублала — така каза.
Ублала изтри съня от лицето си и продължи да си спомня.
— Не, моля те, не прави това — беше му отговорил. — Обичам я. Просто се спречкахме. Веднага щом се сетя за какво, ще й се извиня, заклевам ти се.
— Ублала…
— Моля ти се! Просто се скарахме.
— Тя иска да ни убие и да ни ограби.
— Имала е жестоки родители и са я били като дете, Драконъс. Другите момичета са й дърпали плитките и са й плюли в ушите. Затова е такава.
— Съветът ми е да я пребиеш до несвяст, Ублала. Сигурно точно така се държат мъжете баргасти със зли жени, когато се наложи.
— Не мога да направя това, Драконъс. Но ще й среша косата.
И точно това направи, когато тя най-сетне се съвзе. Понеже нямаше гребен, използва една трънлива клонка, което сигурно не беше идеалното, особено по тънките й вежди, но след това се погрижиха за изподрасканото и тя вече си изглеждаше почти нормално.
Тъй че сега може би наистина спеше, а и след като вече не й бяха останали оръжия, какво пък, беше безопасна като мишле в торба, ако не се брояха ръбестите камъни, дето си ги трупаше до постелята всяка вечер.
Поне беше престанала да се оплаква.
Ублала се извъртя да види къде е Драконъс — той като че ли изобщо не спеше, макар че лягаше понякога и точно това бе направил, когато Ралата се опита да наръга Ублала с ножа. Как я изненада обаче!
Драконъс стоеше загледан на север, нещо, което правеше доста често напоследък.
Хора като него имаха твърде много мисли, реши Ублала. Толкова много му бяха мислите, че не можеше дори да си отдъхне от себе си, а така сигурно е трудно да се живее. Не, по-добре беше да нямаш почти никакви мисли. „Като земята. Да, точно така. Като пръстта.“
„Но онези бивни си бяха страшни, а онзи смях още повече!“
Хладният лъх от запад донесе нова миризма и разбуди древни спомени. Тя видя как господарят се протегна, а след това застъпва безшумно нагоре към билото. Притежаваше такава сила, като всички господари — можеше да застане на високо място, изложен на всичките четири вятъра, и да не изпита страх.
Другите останаха във високите треви на склона, младите мъжкари крачеха нервно, женските се задържаха в сянката на дърветата, където кутретата пълзяха и се въргаляха.
Коремите бяха пълни, но стадата, точещи се нагоре от равнините на юг, този сезон бяха по-малки. Долавяше се някаква печал в дългия им бяг от жаждата и горещината, сякаш ги гонеше пожар или нещо още по-лошо. Ловът беше лек — всяко животно, което събаряха, вече бе изтощено.
Господарят застана на билото. Ушите му щръкнаха и другите бързо се вдигнаха — дори игрите на кутретата секнаха.
Господарят се олюля. От тялото му щръкнаха три пръчки, а от склона от другата страна доехтя странно възбуден лай. Кръв потече от пръчките и господарят се отпусна, изви глава в напразно усилие да стигне до пръчките. После се смъкна на една страна и застина.