Вече имаше движение от всички страни и още пръчки засвистяха през листа и треви, за да пронижат плът. Глутницата заръмжа от болка и паника.
Онези, които връхлетяха от всички страни, се движеха на задните си крака. Кожите им бяха лъснали от масло и миризмата им бе на смачкана зеленина над нещо друго. Хвърляха още пръчки. Имаше бяло около очите им и имаха малки усти, от които излизаше дивият лай.
Тя изпъшка, когато огънят прониза хълбока и. Кръв напълни гърлото й, плисна навън от ноздрите й и потече по челюстите й. Видя как един от нападателите сграбчи едно кутре за опашката. Разлюля го и го блъсна в ствола на близкото дърво.
Стара миризма. „Те са отново сред нас. Няма къде да се скрием. Сега ще умрем.“
Сеток отдръпна ръката си от избелелия вълчи череп, който бяха намерили в скута на чворестото дърво, израснало край пресъхналия извор. Грубата раздрана кора почти бе погълнала избелялата кост.
Първото дърво, което виждаха от седмици. Сеток избърса очите си. „И това.“
Не стигаше, че скърби. Вече го разбираше. Не стигаше, че затъва в угризения заради кръвта по ръцете си. Не стигаше, че се бори за милост, че се моли за нов начин да върви по света. Не стигаше, че се чувства виновна.
Обърна се и огледа бивака. Фейнт, Прешъс Тимбъл, Суитист Сафърънс и Емби Боул — всички те търсеха път към дома. Място на удобство, където всички заплахи са избледнели, всички опасности са останали далече. Където патрули правят улиците безопасни, където нивите, а и дърветата, се проточват на правилни редове. Или така поне си го представяше — странни гледки, които не можеше да са спомен, защото нямаше никакъв спомен извън равнините и дивите земи. Но в онези градове единствените животни бяха роби или храна, а които не бяха, живееха в клетки или кожите им красяха раменете на изящни дами и дръзки благородници, или костите им чакаха на купища трошачките, за да захранят засадените ниви.
Това беше техният свят и те искаха да си го върнат.
„Вие го искате. Но за мен няма място там, нали?“
Излезе от бивака и тръгна в тъмното. Гадателката на кости им бе отнела децата — и Торент с тях. Предопределености бяха отнели трелла и Грънтъл. Смъртта бе отнела другите. „Но аз не ви дължа нищо. Докато съм с вас, моите призрачни вълци стоят надалече. Реят се като далечни желания. Забравям какво е да тичаш на воля.“
„Забравям защо съм тук.“
Нямаше да им липсва. Имаха си своите терзания в края на краищата. „Мястото ми не е с вас. Мисля… мисля, че аз съм това, което оставихте зад гърба си. Много отдавна.“ Питаше се дали и тя търси предопределение като Маппо и Грънтъл, но те като че ли бяха нещо много повече от нея, а и самата идея за нейно предопределение изглеждаше нелепа. „Но призрачните вълци — и всичките други паднали зверове — те гледат към мен. За нещо. Просто не знам какво е то. И трябва да го разбера.“
„Това ли е предопределението? Това и нищо друго?“
Беше изумително лесно да ги остави зад гърба си, онези, с които бе вървяла вече толкова дълго. Можеше да им е обърнала гръб още тогава, да се обърне с лице към града — всички градове и всички разбити земи, които ги изхранваха. Можеше да е избрала да приеме човешката си същност. Вместо това… „Вижте ме. Ето ме тук и вървя с вас.“
„Нека вълците прочистят света. Нека зверовете се върнат. И най-вече — нека безумното убиване да свърши: уморени сме да бягаме, уморени сме да умираме. Трябва да разберете това. Трябва нещо да почувствате за това. Колко точно е студена душата ви?“
„Вие опразвате земята. Разбивате пръстта и я използвате, докато не умре, а после децата ви умират от глад. Не обвинявайте мен. Не обвинявайте никого от нас за това.“
Мрачна мисъл изведнъж порази ума й. Нож в ръката й. Гърла, които зейват в нощта. Още четирима убийци мъртви. Във война, за която знаеше, че може никога да не свърши. „Но какво значение има — губили сме толкова дълго, едва ли ще познаем вкуса на победата дори когато изпълни устата ни. Дори когато ни удави в триумфа си.“
Можеше ли да ги убие? Можеше ли просто да се обърне, тук и сега, и да се промъкне обратно в лагера?
Беше изкусително, но тя продължи напред. Реши, че предопределението й не е да убива един тук, друг — там. Не, ако можеше, щеше да ги убие всички. „Това е войната, която търсеха Вълците. Крепостта ще бъде преродена. Аз ли трябва да съм водачката им? Аз ли трябва да застана сама начело на огромната армия на възмездието?“
И изведнъж призрачните вълци вече бяха около нея, притискаха се в нея жадно от всички страни и тя започна да тича на дълги отскоци, без усилие, сърцето й се изпълни със сила. Свободата — вече го разбираше — бе нещо отдавна изгубено сред хората, дотолкова, че бяха забравили какво е усещането за нея. „Огъвай се под тежките си неволи. Стискай парите! Дръж вратите заключени и огънят в огнището да гори, за да прогони сенките зад теб! Накарай братята и сестрите ти да коленичат пред теб, да утолят желанията ти. Свободни ли сте? Не помните истината за онова, което беше някога — за онова, което така драговолно предадохте.“