— Не разбирам — каза Абрастал. — Но ще оставя настрана този проблем засега. За да ви отговоря, адюнкта, трябва да се разпростра надълго и широко. А… гърлото ми е пресъхнало.
Сорт отиде до входа, подаде глава навън и нареди на капитаните да донесат ейл.
Кралицата изсумтя и рече:
— Е, предполагам, че ейлът по̀ отива на една разказвана история от виното. Добре, ще започна. Дойдоха от морето. Не е ли винаги така? Все едно. Но в земите имаше неприятности много преди този ден. Десетилетия суша. Въстания, граждански войни, узурпации, множество богати някога държави вече бяха на ръба на рухването… В такива времена се знае, че се издигат пророци. Дръзки революции, главите на крале и кралици на върховете на копия, кръв по улиците. Но срещу сухо небе никоя кауза не тържествува, никой велик водач от масите не може да предложи спасение и много скоро дори техните глави вече красят копията.
Сорт се върна с бъчонка ейл и десетина калаени чаши и почна да налива — започна от кралицата.
Абрастал удари бърза глътка, въздъхна и продължи:
— Човек може да си представи какво е усещането. Светът свършваше. Самата цивилизация се бе провалила, разкрила ужасната си уязвимост — това, че се е крепила на сноп тънки пръчки. Вместо дъжд над земите се изсипа отчаяние. В Коланси процъфтяваше единствено провинция Естобанси. Захранвана от ледникови потоци и реки, заслонена от горещите ветрове на юга. Коланси продължаваше да съществува единствено благодарение на тази единствена провинция — но имаше твърде много гърла за изхранване и напрежението взимаше своята дан. И да имаше решение на това бедствие, беше твърде жестоко, за да се помисли. Чужденците от морето нямаха такива угризения и след като свалиха владетелите на Коланси, направиха това, което сметнаха за редно…
— Клане — промълви адюнктата и тази дума сякаш отне живота от очите й.
Абрастал я изгледа за миг над ръба на чашата си, отпи и кимна.
— Точно така. През първата година намалиха населението на Коланси с петдесет процента. Най-непригодните, старите, болните. Още с десет процента следващата година, а след това, докато с големите кораби идваха все повече от расата им, пратиха войски в Южните кралства. Присъдата, така го нарекоха. Титулуваха се Инквизитори, държаха в ръцете си правосъдието на самата земя — и това правосъдие наистина се оказа сурово.
Абрастал помълча, след което сви рамене.
— Това в общи линии сложи край на търговията ни с Изтока. Като сухоземни хора, а не морски, ние пращахме търговските си кервани по старите южни маршрути, но малкото, които се връщаха, ни разказваха само за опустошения. Търговските кораби, които наехме след това, навлязоха в Пеласийско море и намериха задръстени с тиня пристанища и изоставени градове по цялото крайбрежие. Не можаха да намерят никой останал, с когото да търгуват.
— Продължиха ли пътя си до Коланси? — попита Тавори.
— Само първите няколко. И с основание. Инквизиторите не бяха гостоприемни. — Тя пресуши чашата си и я протегна да я напълнят отново. — Обмисляхме война, адюнкта. Въпреки че корабите не бяха наши, бяхме готови да им дадем кралска привилегия и бяхме крайно възмутени от избиването на невинни. — Кимна към бойния главатар на баргастите. — Дори привлякохме наемническа армия.
— И все пак не обявихте война — отбеляза Брис.
— Не. Изпратих агент, моята Единадесета дъщеря. Тя не оцеля, но все пак успя да ми изпрати… послание. Инквизиторите изобщо не бяха човешки същества.
— Правосъдие… — Банашар извади малка делва изпод наметалото си. — Сладкото противоречие, за което са се хванали, като… — Погледна делвата в ръката си. — Като за вино. Няма истинско правосъдие, ще кажат, без най-основното право, което е възмездието. Опасно е да разхищавате света, скъпи приятели. Един ден някой ще реши да заговори от името на този свят. Един ден някой ще потърси сметка. — Бившият жрец изсумтя. — Но Форкрул Ассаил? Богове на бездната, дори Лиосан щяха да са го направили по-добре. — Вдигна малката делва, отпи и въздъхна. — Имаше храмове на Д’рек някога. В Коланси. — Погледна ухилен към Тавори. — Горко на всички от изповедите на един жрец, а, адюнкта?
— Не човешки същества — повтори Абрастал. — Мощта им беше ненакърнима и като че ли се усилваше. Не обявихме война. — Погледна адюнктата в очите. — Но ето ни тук.
Адюнкта Тавори се обърна към Брис Бедикт.
— Принце, все още не съм имала възможността да ви благодаря за намесата в деня на На’Рук. Това, че Ловците на кости все още съществуват, се дължи на вашата храброст и на доблестта на войниците ви. Без вас и без хундрилите изобщо нямаше да се изтръгнем от онова сражение.