Замълча, потънал за миг в спомените си, милионите загуби, добавени към това, което изпитваше сега. След това се овладя и вдигна отново очи.
— Но вие. — Фидлър поклати глава. — Вие сте твърде глупави, за да схванете какво ви се набива в главите още от Ю’Гатан. Опулени тъпаци.
Кътъл отпред проговори:
— Ние сме ходещите мъртъвци.
— Благодаря за добрата новина, Фид — каза някой приглушено.
Неколцина се изсмяха, но горчиво.
Фидлър продължи.
— Ония гущери ни ухапаха грозно. Всъщност общо взето ни размазаха. Огледайте се. Ние сме това, което остана. Димът над Пейл изтънява и ето ни тук. Да, трудно ще ме обърне вече някой да гледам в грешната посока. Мислите си, че се чувствате като говна — опитайте се да сте на мое място, момчета и момичета.
— Мислех, че ще решаваме какво да правим — обади се Гонтай.
— Това ли си мислеше, сержант? Това ли си мислеше наистина, че ще правим тук? Че ще гласуваме за нещо? Ще си вдигнем ръчичките, след като си помрънкаме малко? Че ще си изровим дупчиците и ще се сврем в тях като в утробата на мамчето? Кажи ми, сержант, за какво точно сме се събрали?
— Да измислим как да се измъкнем.
— Ако ставаше с мислене, ти изобщо нямаше да си сержант.
— Ти свика това проклето събрание, капитане…
— Аз, да. Но не за да вдигаме ръце. Адюнктата иска от нас нещо специално. Щом излезем от другата страна на Стъклената пустиня. И тук ви го казвам, ние ще бъдем нейната лична малка армия. Никой не кръшка, ясно ли е? В похода стоите плътно. Пазите си оръжията, държите ги наточени и чакате думата ми.
— Армия ли наричаш това, капитане?
— Ще трябва да свърши работа, нали?
— Та какво точно се очаква да направим?
— Ще разберете, сигурен съм.
Още няколко смяха.
— Още гущери ли ни чакат, капитане?
— Не, Релико, с тях вече се оправихме, забрави ли?
— Проклет да съм, нещо да пропускам?
— Никакви гущери. Нещо още по-грозно и гадно всъщност.
— Е, добре. Щом не са гущери.
— Чакай малко — извика ефрейтор Риб. — Капитане, накара ни да седим тук цял следобед? За да ни кажеш само това?
— Не съм виновен, че имахме кръшкачи, ефрейтор. Трябва да взема някой урок от Сорт или от Кайндли може би. Капитанът заповядва, войниците изпълняват. Така уж трябва да става. Но пък всички вие вече сте други… специални случаи, така ли? Ще изпълнявате заповеди само ако ви харесат? Заслужили сте си го, или нещо такова? Как? С това, че живеете, след като приятелите ви умряха? Защо умряха? Точно така. Изпълняваха заповеди — все едно дали им харесваха, или не. Представи си. Решава той дали да се появи тука, или не, какво значи това? Отдаване на почит към падналите ви другари, предполагам, онези, които умряха вместо вас.
— Може да сме се прекършили.
Отново не можа да разпознае гласа. Почеса се по брадата и поклати глава.
— Не сте. Ходещите мъртъвци не се прекършват. Още не ви е прещракало това в главите, а? Ще бъдем малката лична армия на адюнктата. Но твърде малка — всеки може да види това. Значи, не че тя иска да умрем. Не го иска. Всъщност може би дори се опитва да спаси живота ни — къде взима редовните в края на краищата. Където и да е, най-вероятно не искате да сте там. Тъй че може би смята, че сте заслужили отдих. Или може би не. Кой знае какво мисли адюнктата за каквото и да било? Иска това, което е останало от тежките и морската пехота, в една рота. Съвсем просто.
— Знаеш повече, отколкото казваш, Фидлър.
— Така ли, Корик?
— Да. Имаш Драконовата колода.
— Знам едно. Следващия път, когато ви дам заповед на всички, няма да чакам цял ден, докато я изпълните. Следващият войник, който опита това с мен, го изхвърлям при редовните. Вън от специалния клуб, завинаги.
— Свободни ли сме, капитане?
— Не съм решил още. Всъщност изкушавам се да ви накарам да седите тук цяла нощ. Просто за да ви го набия в главите, ясно? Онова за дисциплината, онова, за което умряха приятелите ви.
— Схванахме го още първия път, капитане.
— Ти може да си го схванал, Кътъл. Готов ли си да заявиш същото за останалите?
— Не.
Фидлър седна на една канара на ръба на падината и се помъчи да се успокои. Вдигна очи към нощното небе.
— Наистина, не е ли красива онази нефритена светлина?
Нещата бяха прости всъщност. Нищо повече не може да направи един войник, за нищо повече не може да мисли един войник във всеки момент. Струпай твърде много на гърбовете им и коленете им започват да се огъват, очите им да се оцъклят, и започват да се оглеждат какво да убият. „Защото убиването опростява нещата. Нарича се елиминиране на разсейките.“