Конят й беше доволен, толкова напоен и нахранен, че можеше да подсили речен бързей и да насади цяла гора по пътя им. Щастлив кон, щастлива Мейсан Джилани. Направо чудесно. Спътниците й отново не се виждаха никакви. Кисела компания на всичкото отгоре. Не й липсваха.
А самата тя не се чувстваше толкова оклюмала и отпусната, колкото беше едва преди ден. Кой знае откъде Т’лан Имасс бяха намерили пушеното месо от антилопа, меховете, пълни с чиста студена вода, самуните корав хляб и гърнето с мазно сирене. Сигурно от същото място, откъдето и зоба за коня й. „А където и да е това, е на поне сто левги оттук — о, кажи го простичко, Мейсан. През някакъв пъклен лабиринт. Да, видях ги как пропаднаха в някаква прах, но може би не беше така, както изглеждаше. Може би просто стъпиха в някое друго място.“
„Хубаво място. Където под острието на каменен меч селяците ти връчват храна с лъчезарна усмивка и пожелават добро здраве на всички.“
Предвечерното небе помръкваше. Скоро трябваше да спре.
Сигурно я бяха чули, защото стояха и гледаха към билото, точно към мястото, където се появи. Мейсан дръпна юздите, примижа за миг към тях и смуши коня надолу по склона.
— Не сте всичко, което е останало — каза им. — Не може да сте.
Капитан Рутан Гъд поклати глава.
— Не сме далече от тях. Някоя и друга левга, не повече.
— Тъкмо мислехме да продължим — добави Ботъл.
— Много ли беше зле, знаете ли?
— Още не. — Капитанът погледна накриво коня й. — Тоя звяр изглежда прекалено здрав, Мейсан Джилани.
— Няма такова нещо като прекалено здрав кон, сър — отвърна тя, след като се смъкна от седлото.
Гъд се намръщи.
— В смисъл, не искаш да се обясниш.
— Ти не дезертира ли? — попита Ботъл. — Ако си го направила, Мейсан, тръгнала си в грешната посока, освен ако не гориш от желание да те обесят.
— Не е дезертирала. — Рутан Гъд се обърна и тръгна. — Специална мисия за адюнктата.
— А вие откъде знаете, сър? — Мейсан забърза след двамата мъже.
— Не знам. Просто предположих. — Почеса се по брадата. — Имам дарба за това.
— Много дарби има нашият капитан — измърмори Ботъл.
Каквото и да ставаше между тези двамата, трябваше да си признае, че се радва да ги види.
— Та как се отделихте от армията вие? — попита тя. — Между другото, изглеждате много зле. Ботъл, в кръв ли си се къпал или какво? Едва те познах.
— И ти щеше да изглеждаш така, ако беше лежала погребана под петдесет трупа половин ден.
— Не чак толкова дълго — поправи го капитанът.
Тя затаи дъх.
— Значи сте били в сражението. Какво стана, в името на Гуглата?
— Липсват парчета — отвърна Ботъл и сви рамене.
— Парчета?
Той като че ли понечи да каже нещо, но явно премисли.
— Не можах да хвана всичко. Особено, ъъ, втората част. Но нали знаеш, Мейсан, всички приказки за голямото изхабяване сред офицерите в малазанската армия? — Врътна палец към Рутан Гъд. — С него не е така.
— Ако чу възмущение в тона му, то е защото му спасих живота — каза капитанът.
— А колкото до самодоволството в тона на капитана…
— Добре — сопна се тя. — Да, адюнктата ме прати да намеря някои хора.
— Явно не си успяла — подхвърли Ботъл.
— Не е — рече Рутан Гъд.
— Значи това, дето ми лази по кожата, не са бълхи?
Рутан Гъд се озъби в зла усмивка.
— По-скоро са, войник. Честно казано, изненадан съм, че изобщо чувстваш нещо — о, знам, ти си маг. Излъсканият ашик на Фид, нали? Все пак знаят как да се крият кучите синове.
— Чакай да се сетя. В коня са. Нямаше ли някаква приказка за…
— Поуката от която непрекъснато остава неразбрана — намеси се Рутан. — Няма нищо общо с това, което си мислиш. Фактът е, че поуката от приказката е „не вярвай на коне“. Някои хора понякога се вглеждат твърде надълбоко в такива неща. В други моменти не се вглеждат достатъчно дълбоко. Но повечето пъти изобщо не се вглеждат.
— Ако искате, мога да ги помоля да се покажат — каза Мейсан Джилани.
— Нямам абсолютно никакъв интерес към…
— Аз имам — прекъсна го Ботъл. — Извинете, че се намесих, сър.
— Извинение, което не съм готов да приема, войник. Колкото до тези гости, Мейсан Джилани, предложението ти категорично се…
Прахта около тях се завихри.
След няколко мига ги обкръжиха петима Улан Имасс.
— Богове на бездната — измърмори Рутан Гъд.
Немрящите воини като един се поклониха на капитана. Единият проговори:
— Поздравяваме те, Древен.
Втората ругатня на Гъд бе на език, който Мейсан Джилани изобщо не бе чувала.
„Не е каквото си мислиш“, беше казал той, докато онези прастари същества му се кланяха. И нищо повече не каза. Малко след това Т’лан Имасс изчезнаха и тримата продължиха напред, докато нощната тъмнина се сгъстяваше.