— Звучи все едно, че го е казал Фидлър.
— Фидлър е мъдър човек, Ботъл. Също така е най-добрият от вас, макар че едва ли ще го разберат мнозина. Не толкова ясно като мен поне.
— Фидлър значи, капитане? А не адюнктата?
Чу тихата въздишка на Рутан Гъд. Беше изпълнена с тъга.
— Виждам постове.
— И аз — рече Мейсан Джилани. — Не са малазанци. Периши са.
— Наши съюзници — каза Ботъл и погледна намръщено към Рутан Гъд, но, разбира се, беше твърде тъмно, за да е видял това. „Но пък какво значи тъмно за един проклет от Гуглата Древен бог, пред когото Имасс коленичат?“
А той рече:
— Беше предположение, Ботъл. Наистина.
— Ти взе яростта ми.
Гласът излезе от сенките. Лостара Юил примига и бавно се надигна, кожите се смъкнаха и мразовитият въздух загърна оголените й гърди, гръб и корем. На походното столче в палатката седеше изгърбена фигура, загърната в сиво вълнено наметало. Ръцете, увиснали покрай сгънатите колене, бяха бели като кост.
Сърцето й се разтуптя.
— Усетих го — рече тя. — Връхлетя като порой. — Потрепери и прошепна: — И се удавих.
— Твоята любов ме призова, Лостара Юил.
Тя се намръщи.
— Не изпитвам любов към теб, Котильон.
Скритата под качулката глава кимна едва-едва.
— Имам предвид мъжа, когото избра да защитиш.
Тонът му я стъписа. „Уморен, да, но и повече от това. Самотен. Този бог е самотен.“
— Ти танцува заради него и никой друг — продължи Котильон. — Не и заради адюнктата дори.
— Очаквах, че ще умра.
— Знам.
Тя зачака. Зад платнените стени из лагера отекваха смътни гласове, приглушена светлина на фенер пробяга между палатките, чуваха се стъпки.
Мълчанието се проточи.
— Ти ни спаси — каза тя накрая. — Предполагам, че трябва да ти благодаря за това.
— Не, Лостара Юил, не трябва. Аз те обсебих в края на краищата. Ти не помоли за това, но пък след толкова години изяществото на танца ти беше… изумително.
Тя затаи дъх. Нещо ставаше. Не го разбираше.
— Щом не желаеш благодарността ми, Котильон, защо си тук? — Още докато го изричаше потръпна от грубостта на тона си. „Получи се съвсем зле…“
Лицето му остана скрито.
— Толкова отдавна беше, нали? Плътта ни бе истинска, диханията ни… истински. Всичко бе там, на ръка разстояние, и за миг не се замисляхме колко скъпоценно е всичко. Младостта ни, яркостта на слънцето, топлината, която сякаш се простираше напред вечно.
Тя осъзна, че плаче, и се почувства безпомощна пред плача му.
— Каза, че съм взела яростта ти. — И да, можеше да си го спомни: как я бе изпълнила силата. Умението с мечовете бе изцяло нейно, но бързината, дълбокото и ясно съзнание — това бе дошло от него. — Взех яростта ти. Котильон, а ти какво взе от мен?
Той сякаш поклати глава.
— Мисля, че приключих с обсебването на жени.
— Какво взе? Взе онази любов, нали? Тя те удави, също както твоята ярост удави мен.
Той въздъхна.
— Винаги равностойна размяна.
— Не може ли един бог да обича?
— Един бог… забравя.
Тя се стъписа.
— Но тогава какво те крепи? Котильон, защо продължаваш да се бориш?
Той се изправи рязко.
— Наруших отдиха ти…
— Обсеби ме отново.
— Какво?!
— Любовта, която чувствам. Ти се нуждаеш от нея, Котильон. Тази нужда те доведе тук, нали? Искаш да… се удавиш отново.
Отговорът бе колеблив.
— Не мога.
— Защо не? Аз ти предлагам това. Искрен израз на благодарността ми. Когато една смъртна общува със своя бог, езикът не е ли самата любов?
— Моите поклонници не ме обичат, Лостара Юил. Освен това нямам нищо ценно, което да ти дам в замяна. Оценявам предложението ти…
— Слушай, говно такова, опитвам се да ти върна малко от човешкото. Ти си проклет бог — ако изгубиш страстта си, какво става с нас?
Въпросът явно го разтърси.
— Не се съмнявам в пътя, който ме чака, Лостара Юил. Достатъчно силен съм за него, чак до горчивия край…
— Изобщо не се съмнявам в това. Аз те почувствах, забрави ли? Слушай, какъвто и край да виждаш, че предстои… това, което ти предлагам, е за да отнеме малко от горчивината му. Не разбираш ли това?
Той клатеше глава.
— Ти не разбираш. Кръвта на ръцете ми…
— Вече и на моите ръце, или си го забравил?
— Не. Аз те обсебих…
— Мислиш ли, че има разлика?
— Не трябваше да идвам тук.
— Може би, но си тук и тази качулка не скрива всичко. Много добре, откажи предложението ми, но наистина ли мислиш, че само жените изпитваме любов? Ако решиш никога вече да не чувстваш… каквото и да било, то най-добре се откажи напълно от обсебването, Котильон. Проникнеш ли в нас, смъртните, ние ще взимаме това, което ни трябва от теб, и ще ти даваме в замяна своето. Ако имаш късмет, ще е любов. Ако нямаш късмет, е, Качулатия знае какво ще получиш.