— Съзнавам това.
— Да, сигурно. Съжалявам. Но, Котильон, ти ми даде нещо повече от яростта си. Не разбираш ли това? Мъжът, когото обичам, вече не скърби за мен. Любовта му не е към призрак, кратък миг в живота му, който никога няма да може да върне. Ти даде и на двама ни шанс да живеем и да обичаме — няма значение за колко дълго още.
— Също така пощадих адюнктата, а с това и цялата тази армия.
Тя го погледна объркано.
— Съжаляваш ли за това?
Той не отговори и мълчанието му прониза Лостара Юил като лед.
— Докато тя живее — отрони накрая, — пътят, който очаква теб и тази прокълната армия, е също толкова горчив като моя. За страданието, което предстои… ах, никакви дарове няма за това.
— Трябва да има, Котильон. Съществуват. Винаги.
— Ще умрете ли всички в името на любовта? — Въпросът сякаш се откъсна от нещо вътре в него.
— Ако трябва да умрем, каква по-добра причина?
Изгледа я продължително и отрони:
— Мислех за… обезщетения.
— Обезщетения? Не разбирам.
— Младостта ни — промълви той, все едно не я беше чул. — Яркостта на слънцето. Тя избра да го остави. Заради мен, боя се, заради онова, което й направих. Беше погрешно. Всичко. Така ужасно погрешно. Любов… Бях забравил.
Сенките се сгъстиха и след миг тя вече бе сама в палатката. „Тя? Котильон, чуй молитвата ми. Въпреки всичките ти страхове любовта не е нещо, което можеш да забравиш. Но можеш да й обърнеш гръб. Не прави това.“ Един бог я беше подирил. Бог, изпитал отчаяна нужда. Но тя не можеше да му даде онова, което желае — може би, осъзна чак сега, той беше проявил благоразумие, като отказа предложеното. „Първия път беше ярост за любов. Но не видях останала ярост в него.“
„Винаги равностойна размяна. Ако отворех любовта си за него… каквото и да е останало вътре в него, не искаше да ми го даде.“ И това, осъзна сега тя, бе акт на милост.
Неща казани и неща премълчани. В пространството между тях — хиляди светове. Хиляди светове.
Перишкият ескорт от двама мълчаливи войници спря. Онзи отляво посочи и каза на Ботъл:
— Там ще намериш другарите си, десантчик. Капитанът ви ги е събрал. — Обърна се към Мейсан Джилани и Рутан Гъд и продължи: — Командната палатка на адюнктата е другаде, но след като стигнахме до границата на лагера на Ловците на кости, предполагам, че няма да се затрудните да се оправите сами.
— Колкото и да ни липсва компанията ви, убеден съм, че сте прав — отвърна Рутан Гъд. — Благодаря, че ни придружихте дотук, господа.
Двамата — Ботъл дори не беше сигурен дали са мъже, или жени, гласът на говорещия не му бе подсказал нищо — се поклониха, обърнаха се и тръгнаха обратно.
— Е, значи тук се разделяме — каза Ботъл. — Мейсан, очаквам скоро да се видим. Капитане. — Отдаде отривисто чест.
Гъд само се намръщи. После махна на Мейсан и двамата се отправиха към средата на лагера.
Ботъл се обърна натам, където му бе посочил стражът. „Какво ли има да им каже Сорт? Е, след малко ще разбера.“
Не бяха поставили постове. Малка тълпа войници седяха или стояха в една падина, а в другия край, присвит на една канара… „Фидлър ли е това? Богове на бездната, не ми казвайте, че само това е останало.“
Тръгна колебливо натам.
Вървяха през относително затихналия лагер. Беше късно и Мейсан не гореше от нетърпение да буди адюнктата, но Тавори нямаше да търпи никакво забавяне за това. „Въпреки че докладът ми едва ли ще я впечатли. Петима пребити Т’лан Имасс, единственото, което имам да й покажа.“ Не, голямото притеснение щеше да е за Рутан Гъд. Надяваше се да види поне част от този разговор, ако не друго, то само за да позлорадства на неудобството на капитана.
„Древен! Е, няма да го кажа. Но всичко останало, което си направил, капитане, това, виж, прозвуча интересно. Толкова по-зле, че го пропуснах.“
Подминаваха групи войници и Мейсан долови усилващото се внимание от извръщащите се към тях лица, но никой не ги спря. Никой не каза и едно проклето нещо. „Странно и все по-странно.“
Стигнаха командната палатка. На входа стояха двама стражи. Светлината на фенера вътре багреше платнените стени.
— Тя спи ли изобщо? — провлече учудено Рутан Гъд.
— На нейно място едва ли бих спала — отвърна Мейсан.
Стражите отдадоха чест, щом спряха пред тях.
— Вероятно ще иска да ни види — каза Рутан.
— Имате разрешение да влезете, сър — каза единият.
Когато капитанът пристъпи към входа, същият войник рече:
— Сър?
— Да?
— Радваме се, че се върнахте.