Мейсан го последва вътре.
— Проклет късмет — измърмори Рутан Гъд, щом видя задрямалата Сканароу. Вдигна ръка да спре Мейсан и прошепна: — Моля те, не я буди.
— Страхливец — отсече тя.
Намръщи се и се приближи до спящата. Погледът й се спря на обутия в ботуш крак и Мейсан го изрита.
Сканароу скочи.
— Адюн… Богове на бездната!
Викът прокънтя като ударен с чук казан.
На самия праг към вътрешното помещение, Рутан Гъд се обърна рязко. Каквото и да се канеше да каже, не успя, защото Сканароу се хвърли към него и го прегърна толкова силно, че той залитна назад и разтвори завесата към адюнктата.
Сканароу впи устни в устата на капитана.
Ухилена, Мейсан Джилани се промъкна покрай тях и влезе при слисаната адюнкта.
Тавори стоеше до малка сгъваема маса за карти. Бе сама, ако се съдеше по това, че беше полуоблечена — само ватираната риза на бронята покриваше тялото й, а отдолу имаше само широки ленени панталони с толкова оцапани колене, че селяк щяха да притеснят. Лицето й бе странно нашарено от треперливата светлина на единствения маслен светилник.
— Адюнкта — каза Мейсан Джилани, след като отдаде чест, — на връщане случайно се натъкнах на капитана тук, и на един морски пехотинец на име Ботъл, от отделението на Фидлър…
— Сканароу! — Думата проряза въздуха като меч. — Пусни капитана. Предполагам, че все пак е дошъл да говори с мен. Колкото до останалото, ще трябва да почака.
Сканароу се отлепи от Рутан Гъд.
— М-моля за извинение, адюнкта. Аз… с ваше позволение, ще изчакам отвън…
— Не. Ще се върнеш в палатката си и ще чакаш там. Убедена съм, че капитанът ще я намери без особени затруднения.
Сканароу примига, а след това, едва надвивайки усмивката си, отдаде отново чест и с един последен поглед към Рутан — поглед, който бе или сърдит, или изпълнен с мрачна закана — напусна.
Рутан Гъд изправи рамене и се покашля.
— Адюнкта.
— Вашият акт, капитане, в деня на На’Рук, наруши достатъчно военни правилници, за да ви гарантира военен съд. Вие изоставихте войниците си и не се подчинихте на заповеди.
— Да, адюнкта.
— И най-вероятно спасихте живота на всички ни. — Явно съобрази, че видът й не е много подходящ, защото отиде до централния пилон на палатката, на който бе окачен вълнен халат. Загърна се и отново се обърна към Рутан. — Цели томове са посветени на обсъждане точно на такива инциденти във военни кампании. Неподчинение от една страна и изключителна доблест от друга. Какво да се прави с такъв войник?
— Рангът и дисциплината трябва винаги да са приоритетни, адюнкта.
Погледът й го прониза.
— Това ли е ученото ви мнение по въпроса, капитане? Доволен сте, че можете да извлечете смисъла от всички тези томове в няколко думи, така ли?
— Честно ли, адюнкта? Да.
— Разбирам. Тогава какво предлагате да направя с вас?
— Най-малкото, адюнкта, да понижите ранга ми. Защото бяхте точна и най-уместно отбелязахте това, че изоставих отговорността си по отношение на поверените ми войници.
— Разбира се, че бях, глупак такъв. — Прокара пръсти през късата си коса и улови погледа на Мейсан. На далхонийката не й убягна смътния блясък в невзрачните — и явно уморени — очи. — Много добре, Рутан Гъд. Изгубихте командването на частта си. Рангът ви обаче ще остане непроменен, но от днес сте прикрепен към щаба ми. И ако си въобразявате, че това е някакъв вид повишение, съветвам ви да седнете и да си поговорите скоро с Лостара Юил. — Замълча, присвила очи към Рутан Гъд. — Е, капитане? Изглеждате недоволен. Добре. Сега, колкото до другите неща, които трябва да обсъдим, те навярно може да изчакат. В този лагер обаче има една жена, която не може. Свободен сте.
Той й отдаде чест малко разтреперано.
След като Гъд напусна, адюнктата въздъхна и седна до масата.
— Извинете ме за неопрятната външност, десантчик. Беше дълъг ден.
— Не е нужно извинение, адюнкта.
Очите на Тавори пробягаха по Мейсан и предизвикаха леки тръпки по гръбнака й… „О, познавам го този поглед.“
— Изглеждате изненадващо здрава, войник.
— Скромни дарове от наши нови съюзници, адюнкта.
Веждите на Тавори се вдигнаха.
— Нима?
— Уви, само петима са.
— Петима?
— Т’лан Имасс, адюнкта. Не знам дали са съюзниците, които търсехте. Всъщност те ме намериха, а не обратното, и тяхно беше мнението, че е редно да ги доведа тук.
Адюнктата продължаваше да я оглежда. Мейсан усети вадичките пот, потекли по гърба й. „Не знам. Толкова слаба е…“
— Призови ги.
Фигурите се вдигнаха от прашния под. От прах — кости, от прах — съсухрена плът, от прах — очукани каменни оръжия. Т’лан Имасс се поклониха на адюнктата.