Бероук проговори:
— Адюнкта Тавори Паран, ние сме Необвързаните. Носим ви поздрав, адюнкта, от Сакатия бог.
И при тези думи нещо в Тавори сякаш се прекърши. Тя скри лицето си в ръце и промълви:
— Благодаря ви. Мислех… че се забавихме… че е много късно. О, богове, благодаря ви!
Остана незабелязан дълго, просто още един морски пехотинец там, в края на тълпата. Задържа се назад, без да проумява какво вижда тук. Фидлър не говореше нищо. Всъщност кучият син като нищо можеше да спи, както беше отпуснал глава. Колкото до войниците в падината, някои мърмореха помежду си, други се опитваха да заспят, но приятелите им ги сритваха и ги събуждаха.
А после Фидлър вдигна глава и морската пехота и тежките се смълчаха и изведнъж се напрегнаха. Сержантът ровеше в походната си торба. Извади нещо, но в тъмното бе невъзможно да се види какво. Огледа го продължително, след което го върна в торбата.
— Кътъл!
— Да?
— Той е тука. Иди го намери.
Сапьорът стана и бавно се обърна.
— Е, добре — изрева той, — нямам очи на плъх. Тъй че се покажи, проклет да си.
Лицето на Ботъл пламна и той се огледа притеснено.
— Да, Ботъл — рече Фидлър. — Ти. Не бъди толкова тъп.
— Тук — отзова се Ботъл.
Хората около него се заобръщаха. Няколко приглушени ругатни — и изведнъж около него се отвори кръг. Кътъл се провираше през множеството и дори в сумрака изражението му бе сурово.
— Мисля, че Смайлс разпродаде снаряжението ти, Ботъл — каза той, след като застана пред него. — Но поне си свил някакви оръжия, което говори нещо.
— Всички знаехте?
— Какво да знаем? Че си оцелял? Богове, не. Всички мислехме, че си мъртъв и приключил. Мислиш ли, че Смайлс щеше да разпродаде нещата ти иначе?
Видя останалите от отделението, провиращи се зад Кътъл.
— Ами, да.
Сапьорът изсумтя.
— Тук си прав, войник. Както и да е, не знаехме нищо. Той просто ни накара да седим тука и да чакаме, това направи…
— Мислех, че е събрание на Фарадан Сорт.
— Фид е капитанът сега, Ботъл.
— О.
— И след като вече е капитан, официално и така нататък, трябва да спазва приличие.
— Вярно. Така де. В смисъл…
— Тъй че вместо да го направи той, съм аз. — И с тези думи ветеранът го прегърна, толкова силно, че костите на Ботъл изпращяха. Дъхът на Кътъл изсвистя в ухото му. — Все гледаше една карта, схващаш ли? Все я гледаше. Добре си дошъл, Ботъл. Богове на бездната, добре си дошъл.
Зазоряваше се. Сторми спря своя Ве’Гат на билото и загледа армията в низините долу. Знамената на Ловците на кости отляво, ротите се трупаха и бутаха да се строят за похода. Твърде малко роти, за да му хареса. Вече строени и обърнати на югоизток — ледерийските легиони, а с тях и редиците на перишите, и позлатените знамена на някаква друга армия. Намръщен, Сторми извърна отново поглед към Ловците на кости. Строяваха се за поход право на изток.
— Богове на бездната!
Неколцина конни съгледвачи на хундрилите го бяха забелязали: двама поеха обратно към авангарда, а останалите шестима с изпънати лъкове бързо препуснаха към него. Видял нарастващото им объркване, Сторми се ухили и вдигна ръка за поздрав. Те спряха на трийсет крачки.
Адюнктата и шепа офицери излязоха от редиците на Ловците на кости и препуснаха към него.
Помисли да ги срещне на средата на пътя, но се отказа. Извърна се и погледна назад към ескорта си Ловци К’елл и търтеи. Върховете на оръжията бяха забити в коравата пръст. Търтеите се бяха отпуснали на опашките си, малки птици прехвърчаха над козината им и се хранеха с ларви и кърлежи. Сцена на мир и спокойствие — за тях.
— Добре. Стойте там, всички. И не правете нищо… изнервящо.
Конете зацвилиха уплашено, щом се приближиха, и бързо стана ясно, че няма да се доближат повече до Ве’Гат. Сторми срещна очите на адюнктата над празнината.
— Щях да сляза — рече той, — но мисля, че краката ми умряха някъде през нощта. Адюнкта, нося ви поздрави от Смъртен меч Геслер, дестраянт Калит и К’Чаин Че’Малле на клана Гунт’ан.
Тя се смъкна от коня си и тръгна към него, като бавно свали кожените си ръкавици.
— На’Рук, ефрейтор, търсеха родствениците си, права ли съм?
— Да. Прокудени родственици, бих казал. Не видях прегръдки, когато се срещнаха.
— Щом сержант Геслер вече е Смъртен меч, ефрейтор, вие какво сте?
— Щит-наковалня.
— Разбирам. А богът, на който служите?
— Проклет да съм, ако знам, адюнкта.
Тя затъкна ръкавиците в колана си, свали шлема и прокара ръка през късата си коса.
— Битката ви с На’Рук…
— Малазанската тактика, адюнкта, заедно с тези зверове, ни даде предимство. Размазахме ги тия копелета.