Периодически да бъдеш съвременник на боговете
Спирайки се на космологичната символика на градовете, храмовете и домовете, показахме, че тя е взаимообвързана с идеята за един „Център на Света“. Религиозният опит, съдържащ се в символиката на Центъра, изглежда, е следният: човек желае да се настани в пространство „отворено нагоре, което общува със света на боговете“. Да се живее до „Центъра на Света“ всъщност е равносилно на това да се живее възможно най-близо до боговете.
Същото желание за приближаване до боговете откриваме, анализирайки значението на религиозните празници. Вмъкването на изначалното сакрално Време означава човекът да стане „съвременник на боговете“, следователно да живее в тяхно присъствие, дори ако това присъствие е тайнствено, в смисъл, че не винаги е видимо. Кодираните намерения в опита за свещено Пространство и Време разкриват желанието да се впише отново една първоначална ситуация: тази, при която боговете и митичните Прародители са присъствали, създавали са или са подреждали Света, разкривали са на хората основите на цивилизацията. Тази „първоначална ситуация“ не е от исторически порядък, тя не може да се изчисли хронологически; става въпрос за митична предходност, за Времето на „произхода“, за това, което се е случило „в началото“, in principio.
А „в началото“ е станало следното: божествените и полубожествените Същества разгръщали своята дейност на Земята. Така че носталгията по „произхода“ е религиозна носталгия. Човек желае да преоткрие действеното присъствие на боговете, освен това иска да живее в свежия, чист и „силен“ Свят, какъвто е излязъл от ръцете на Създателя. Носталгията по съвършенството на началото обяснява до голяма степен периодичното завръщане in illo tempore. От християнска гледна точка може да се каже, че става въпрос за „носталгия по Рая“, въпреки че на ниво примитивни култури религиозният и идеологически контекст е съвсем различен от този при юдеохристиянската традиция. Но митичното Време, което човек се стреми периодично да възстанови, е осветено от божественото присъствие и до голяма степен копнежът да се живее в божествено присъствие и съвършен свят (защото е току-що роден) отговаря на носталгията по една райска ситуация.
Както забелязахме по-горе, желанието на религиозния човек да се връща периодично назад, да впише една митична ситуация, която е била в началото, може да изглежда непоносимо и унизително в очите на модерния човек. Подобна носталгия неизменно води до постоянно повтаряне на ограничен брой действия и поведения. В известна степен може дори да се каже, че религиозният човек, особено от „примитивните“ общества, е всъщност парализиран от мита за вечното завръщане. Модерният психолог би се изкушил да разтълкува подобно поведение като страх пред риска от новото, отказ да се поеме отговорността за едно автентично и историческо съществуване, носталгия по една „райска“ ситуация, защото е ембрионална, недостатъчно отделена от Природата.
Проблемът е твърде сложен, за да се разглежда по този начин. Впрочем той надхвърля нашата цел, защото в себе си съдържа проблема за противопоставянето на модерния и предмодерния човек. Въпреки това ще отбележим, че би било грешно да се вярва, че религиозният човек от примитивните и архаичните общества отказва да поеме отговорността за едно автентично съществуване. Напротив, видяхме и ще се спрем отново на това — той смело поема огромни отговорности: например да сътрудничи в създаването на Космоса, да твори своя собствен свят, да осигури живота на растенията и животните и т.н. Но тук става въпрос за друг вид отговорност, различна от тази, която ни изглежда единствено автентична и стойностна. Става въпрос за отговорност в космически план, за разлика от отговорностите в морален, обществен или исторически план, които са единствено познати на модерните цивилизации. От гледна точка на профанното съществуване човекът признава само отговорността към самия себе си и към обществото. За него всъщност Вселената не представлява Космос, жива и единна цялост; а чисто и просто това е сбор от материалните запаси и физическите енергии на планетата и голямата грижа на модерния човек е да не изтощи непохватно икономическите ресурси на Земята. Но „примитивният“ човек екзистенциално винаги се намира в космически контекст. На неговия личен опит не липсва нито автентичност, нито задълбоченост, ала тъй като се изразява на непознат за нас език, той изглежда в очите на модерните неавтентичен или детински.