Но да се върнем към непосредствената тема: нямаме основание да тълкуваме периодичното връщане в първоначалното сакрално Време като отказ от реалния свят и бягство в бленуваното и въображаемото. Напротив, още тук се проявява онтологичното обсебване — основна характеристика на човека от примитивните и архаични общества. Защото в крайна сметка желанието да се впише отново първоначалното Време е желание както за връщане към присъствието на боговете, така и за възстановяване на силния, свеж и чист Свят, какъвто е бил in illo tempore. Това е едновременно жажда за свещеното и носталгия по Битието. В екзистенциален план този опит се изразява в увереността, че периодично животът може да започва отново с максимални „шансове“. Това всъщност не е само оптимистично виждане за съществуването, но и пълно присъединяване към Битието. С цялото си поведение религиозният човек заявява, че вярва само на Битието, че участието му в Битието е гарантирано от изначалното откровение, чийто пазител е той. Митовете представляват сбор от изначални откровения.
Мит = Модел за пример
Митът разказва сакрална история, тоест първоначално събитие, което се е случило в началото на Времето, ab initio. Но да се разкаже една свещена история означава да се разкрие някакво тайнство, защото действащите лица в мита не са човешки същества: те са богове или Герои на културата и поради тази причина техните gesta съдържат тайни: човекът не би могъл да ги узнае, ако не са му били разкрити. Следователно митът е история за това, което се е случило in illo tempore, разказ за делата на боговете или на божествените същества в началото на Времето. „Да кажеш“ един мит означава да обявиш какво е станало ab origine. След като веднъж е „казан“, тоест разкрит, митът се превръща в неоспорима истина: той създава абсолютната истина. „Така е, защото е казано, че е така“, заявяват ескимосите нетсилик, за да защитят основателността на своята сакрална история и религиозни традиции. Митът обявява появата на нова космическа „ситуация“ или на първоначално събитие. Така че това винаги е разказ за „сътворение“: разказва се как нещо е било направено, как е започнало да бъде. Ето защо митът е обвързан с онтологията: той говори само за реалности, за това, което реално се е случило, което изцяло се е проявило.
Естествено става въпрос за свещени реалности, защото сакралното е истински реалното. Нищо, което принадлежи на сферата на профанното, не участва в Битието, понеже профанното онтологично не се основава на мита, няма модел за пример. Както ще видим по-нататък, земеделският труд е ритуал, разкрит от боговете или от Героите на културата. Той също така представлява едновременно реален и многозначителен акт. Нека да го сравним със земеделската работа в десакрализираното общество: тук е сведен до профанен акт, оправдан единствено от икономическата изгода. Земята се обработва, за да бъде експлоатирана, стремежът е най-вече храна и печалба. Изпразнен от религиозната символика, земеделският труд става „непроницаем“ и изтощителен: не разкрива никакво значение, не предоставя никакъв „отвор“ към космическото, към света на духа.