Точното повтаряне на божествените модели има двоен резултат: 1. от една страна, имитирайки боговете, човекът се задържа в сакралното, вследствие на което и в реалността; 2. от друга, благодарение на непрекъснатото възстановяване на примерните божествени жестове светът се освещава. Религиозното поведение на хората допринася за поддържането на сакралността на света.
Реактуализиране на митовете
Интересно е да отбележим, че религиозният човек приема едно човечество, което има свръхчовешки, трансцендентен модел. Той се признава наистина за човек само доколкото имитира боговете, Героите на културата или митичните Прародители. Накратко, религиозният човек се мисли за различен от това, което е в плоскостта на своя профанен опит. Религиозният човек не е даденост: той сам се създава, приближавайки се до божествените модели. Тези модели, както стана ясно, са съхранени чрез митовете, чрез историята на божествените gesta. Вследствие на това религиозният човек, също както профанния, смята, че е направен от Историята; но единствената История, която го интересува, е сакралната История на боговете, разкрита от митовете; докато профанният човек се мисли като дело единствено на човешката История, тоест като съвкупност именно от тези дейности, които за религиозния човек: не представляват никакъв интерес, защото за тях липсват божествени модели. Ще наблегнем още веднъж: от самото начало религиозният човек разполага своя собствен модел в досег с отвъдчовешкото измерение, разкрито от митовете. Истински човек се става само придържайки се към наученото от митовете, имитирайки боговете.
Трябва да добавим, че подобно imitatio dei понякога означава за примитивните хора поемане на много тежка отговорност. Видяхме, че някои кървави жертвоприношения намират своето оправдание в определен първоначален божествен жест: in illo tempore богът е убил морското чудовище и е насякъл тялото му, за да създаде Космоса. Човекът повтаря това кърваво, понякога дори човешко жертвоприношение, когато трябва да построи селище, храм или просто къща. Какви могат да бъдат последствията от imitatio dei се вижда съвсем ясно в митологиите и ритуалите на много примитивни народи. Ще дадем само един пример: според митовете на палео-земеделците човекът е станал това, което е днес — смъртен, сексуализиран, обречен на труд, — вследствие на първоначално убийство: преди митичната епоха едно божествено Същество, често жена или младо момиче, понякога дете или мъж, се е пожертвало, за да могат от тялото му да поникнат грудки или плодни дръвчета. Това първо убийство е променило коренно начина на съществуване на хората. Жертвата на божественото Същество е породила както необходимостта от хранене, така и неизбежността на смъртта, а като резултат от това и сексуалността — единствения начин да се осигури продължаването на живота. Тялото на пожертваното божество се превърнало в храна; душата му слязла под земята, където основала Страната на Мъртвите. А. Е. Йенсен, посветил на този тип божества, наричани от него дема, значимо изследване, показва ясно, че когато се храни или умира, човекът участва в съществуването на дема.
За всички тези палео-земеделски народи най-важно е периодически да се припомня първоначалното събитие, което е създало сегашното положение на хората. Целият им религиозен опит е възпоминание, припомняне. Възстановеният чрез ритуалите спомен (чрез повтаряне на първоначалното убийство) играе решаваща роля: трябва да внимаваме да не забравим какво се е случило in illo tempore. Истинският грях е да забравиш: младото момиче по време на своята първа менструация остава три дни в тъмна колиба, без да говори на никого, защото убитото митично момиче се е превърнало в Луна и останало три дни в мрака; ако девойката не спази табуто за мълчание и проговори, тя носи вина за забравянето на първоначално събитие. Личната памет не играе никаква роля: важното е да се припомни митичното събитие, което единствено заслужава интерес, защото то единствено е съзидателно. На първоначалния мит се пада да съхрани истинската история, историята на естеството на хората: в него трябва да се търсят и откриват принципите и парадигмите на всяко поведение.
Именно в този стадий на развитие на културата се среща ритуалният канибализъм. Голямата грижа на канибала, изглежда, е с метафизична същност: той не трябва да забравя какво се е случило in illo tempore. Фолхард и Йенсен го показват съвсем ясно: като убива и разкъсва женски прасета в чест на празненствата, като изяжда първите грудки от реколтата, човек яде божественото тяло, точно както и по време на канибалските пиршества. Жертвоприношенията на прасета, ловът на глави и канибализмът символично се обвързват с реколтата от грудки или кокосови орехи. Заслуга на Фолхард е, че успоредно с религиозния смисъл на човекоядството откроява човешката отговорност, поемана от канибала. Ядивното растение не е даденост на Природата: то е продукт на убийство, защото така е било създадено в зората на времето. Ловът на глави, човешките жертвоприношения и канибализмът са били приети от човека с цел да осигурят живота на растенията. Фолхард с право набляга точно на това: канибалът поема своята отговорност в света, канибализмът не е „естествено“ поведение на „примитивния“ човек (това негово проявление впрочем не се разполага в най-архаичните нива на култура), а поведенческа култура, основана на религиозно виждане за живота. За да продължи растителният свят да живее, човекът трябва да убива или да бъде убит; освен това той трябва да приеме и сексуалността в нейните най-крайни измерения — оргията. В една абисинска песен се казва: „Тази, която не е раждала още, да ражда; този, който не е убивал още, да убива!“ Това е друг начин да се заяви, че двата пола са осъдени да приемат съдбата си.