Християнството стига до теология на Историята, а не до философия на Историята. Защото намесите на Бог в Историята и особено Въплъщаването в историческата личност на Иисус Христос имат отвъдисторическа цел: спасяването на човека.
Хегел си служи с юдео-християнската идеология и я прилага върху всеобщата История в нейната цялост: универсалният Дух се проявява непрестанно в историческата съдба и само в тези събития. Така че Историята, в своята цялост, се превръща в теофания: всичко, което се е случило в Историята, е трябвало да стане така, защото универсалният Дух го е пожелал така. Това е отворена улица за различните форми на историцизираща философия през XX век. Тук ще прекратим нашия преглед, защото всички тези нови преоценки на Времето и Историята са част от историята на философията. Въпреки това трябва да добавим, че историцизмът е продукт от разпадането на християнството: той придава изключително значение на историческото събитие (идея с юдео-християнски произход), но на историческото събитие като такова, тоест отричайки му всякаква възможност да разкрива някакъв сотериологически, отвъдисторически замисъл.
Що се отнася до схващанията за Времето, до които са се спрели някои историцизиращи и екзистенциалистки философии, ще отбележим само следното: въпреки че вече не се схваща като „кръг“, Времето се представя като нетрайна и постепенно изтичаща продължителност, която неумолимо води към смъртта.
ТРЕТА ГЛАВА
САКРАЛНОСТТА НА ПРИРОДАТА И КОСМИЧЕСКАТА РЕЛИГИЯ
За религиозния човек Природата никога не е само „естествена“: тя неизменно притежава религиозна стойност. Това се обяснява с разбирането, че Космосът е божествено творение: щом е излязъл от ръцете на боговете, Светът остава пропит със святост. Има се предвид не само светостта, предадена от боговете, например на някое място или предмет, осветени от божественото присъствие. Боговете са направили нещо повече: те са проявили различните качества на сакралното в самата структура на Света и на космическите явления.
Светът се представя по такъв начин, че съзерцавайки го, религиозният човек открива множество форми на свещеното, а оттам и на Битието. Преди всичко Светът съществува, той е тук и има структура: той не е Хаос, а Космос; така че той се налага като творение, като дело на боговете. Тази божествена творба винаги притежава една прозрачност: тя спонтанно разбулва множеството аспекти на сакралното. Небето разкрива директно, „естествено“ безкрайното разстояние, трансцендентността на бога. Земята също е „прозрачна“: тя се представя като всеобща майка и кърмачка. Космическите ритми изявяват реда, хармонията, постоянството, плодовитостта. В своята цялост Космосът е едновременно реален, жив и свещен организъм: той разкрива едновременно формите и на Битието, и на сакралното. Онтофания и йерофания се сливат.
В тази глава ще се опитаме да разберем какъв е Светът в очите на религиозния човек; по-точно как сакралността се разкрива чрез самите структури на Света. Не трябва да се забравя, че за религиозния човек „свръхестественото“ е неразривно свързано с „естественото“, че Природата винаги изразява нещо, което я надхвърля. Както вече казахме, един свещен камък се почита, защото е свещен, а не защото е камък; истинската му същност се разкрива от сакралността, проявена в начина на съществуване на камъка. Също така не можем да говорим за „натуризъм“ или за „природна религия“ в смисъла, който се придава на тези понятия в XIX век; защото чрез „природните“ страни на Света религиозният човек улавя „свръхприродното“.
Небесното свещено и ураническите богове
Обикновеното съзерцаване на небесния свод е достатъчно, за да породи религиозен опит. Небето се явява безкрайно, трансцендентно. То е самото ganc andere по отношение на нищото, което представляват човекът и обкръжението му. Трансцендентното се разкрива чрез простото осъзнаване на безкрайната висина. „Възвисеното“ естествено става атрибут на божественото. Горните, недостижими за човека области, звездните зони придобиват обаянието на трансцендентното, на абсолютната реалност, на вечността. Там е домът на боговете; там могат да се достигнат някои привилегии чрез ритуалите на възнесение; там, според някои религии, се издигат душите на умрелите. „Възвишеното“ е недостижимо за човека измерение; то по право принадлежи на свръхчовешките сили и Същества. Този, който се издига, изкачвайки стъпалата на светилище или ритуална стълба, която води към Небето, престава да бъде човек: по един или друг начин той участва в едно свръхестествено състояние на нещата.