Явлението „отдалечаване“ на върховния Бог вече е засвидетелствано на архаичните нива на култура. При австралийците кулин върховното Същество Бунджил създало Вселената, животните, дърветата и самия човек; но след като дал на сина си властта над Земята, а на дъщеря си властта над Небето, Бунджил се оттеглил от света. Той стои на облаците, като „господар“, с голям меч в ръка. Пулугу, върховното Същество на андаманийците, се оттеглило, след като създало света и първия човек. На тайнството на „отдалечаването“ не отговаря почти никаква обредност: никакви жертвоприношения, никакви молитви, никакви действия за омилостивяване. Само няколко религиозни обичая, в които все още живее споменът за Пулугу: например „свещеното мълчание“ на ловците, когато се връщат в селото след успешен лов.
„Жителят на Небето“ или „Този, който е на Небето“ на селкнамите е вечен, всезнаещ, всемогъщ създател, но Сътворението било довършено от митичните Предци, самите те създадени от върховния Бог, преди да се оттегли над звездите. Понастоящем този Бог се е отстранил от хората, безразличен към земните дела. Той няма нито изображения, нито свещенослужители. Към него се обръщат с молитви само в случай на болест: „Ти, там горе, не ми взимай детето; то е още малко!“ Не му се принасят дарове освен при лошо време.
Подобно е положението и при по-голямата част от африканските народи: великият небесен Бог, върховното Същество, всемогъщият творец играе съвсем незначителна роля в религиозния живот на племето. Той е твърде далеч или твърде добър, за да има нужда от някакъв специален култ, и бива призоваван само в краен случай. Така например Олорун („Владетелят на Небето“) на йоруба, след като започнал създаването на Света, поверил довършителните работи и управлението му на по-нисш бог, Обатала. После се оттеглил окончателно от земните и човешките дела и този върховен Бог няма нито храмове, нито статуи, нито свещенослужители. Все пак той бива призоваван като последно средство в случай на бедствие.
Преди да се оттегли в Небето, Ндиамби, върховният Бог на ереросите, поверил човечеството на по-нисши божества. „Защо да му принасяме жертви? — обяснява един местен жител. — Ние няма защо да се страхуваме от него, понеже, за разлика от нашите (духове на) мъртви, той не ни прави никакво зло.“ Върховното Същество на тумбукасите е твърде велико, „за да се интересува от обикновените дела на хората“. Същото е положението при народите, говорещи тши, от Западна Африка, с техния бог Нянкупон: той няма култ и не му се отдава почит освен в редки случаи на голям глад, епидемии или унищожителен ураган; тогава хората го питат с какво са го засегнали. Дзингбе („Всеобщият Баща“), върховното Същество на еве, бива призоваван само при суша: „О, Небе, на което дължим нашата благодарност, голяма е сушата; стори дъжд, да се освежи земята и да избуят нивята!“ Отдалечаването и бездействието на върховното Същество са великолепно изразени в една поговорка на жирямасите от Източна Африка, които така описват своя Бог: „Мулунгу (Бог) е горе, душите на умрелите са долу!“ Банту казват: „Бог, след като създал човека, повече въобще не се интересува от него.“ А негриите потвърждават: „Бог се е отдалечил от нас!“ Народите фанг от саваните на Екваториална Африка обобщават своята религиозна философия в следната песен:
Не е нужно да продължаваме с примерите. Във всички примитивни религии върховното небесно Същество, изглежда, е загубило религиозна актуалност, отсъства от култа и митовете ни го представят оттеглящо се все по-далеч от своето творение, докато стане deus otiosus. Въпреки това хората си спомнят за него и го призовават като последна възможност, когато всички постъпки пред другите богове и богини, предци и демони са се провалили. Както се изразяват ораоните: „Всичко опитахме, но все още имаме Теб, за да ни се притечеш на помощ!“ И му принасят в жертва бял петел, като извикват: „О, Боже! Ти си нашият създател! Смили се над нас!“