Да се опитаме да разберем екзистенциалното положение на този, за когото всички споменати уподобявания са преживян опит, а не просто идеи. Очевидно е, че неговият живот има едно измерение в повече: той не е просто човешки, а и „космически“, защото притежава отвъдчовешка структура. Можем да го наречем „отворено съществуване“, понеже не е ограничено само в рамките на начина на съществуване на човека. (Впрочем знаем, че примитивният човек разполага своя собствен модел така, та да е в досег с разкрития от митовете отвъдчовешки план.) Съществуването на homo religiosus, особено на примитивния, е „отворено“ към Света; живеейки, религиозният човек никога не е сам, част от Света живее в него. Но не можем да кажем, подобно на Хегел, че примитивният човек е „потънал в природата“, че все още не се е отделил като нещо различно от нея, като самия себе си. Когато индусът целува жена си и заявява, че тя е Земята, а той — Небето, напълно осъзнава своята човешка същност, както и тази на съпругата си. Земеделецът от Южна Азия, който с една и съща дума — lak — нарича фалоса и лопатата и както много други земеделци уподобява семената на semen virile, знае много добре, че лопатата е изработен от него инструмент и че обработвайки полето, той извършва земеделска работа, предполагаща определен брой технически познания. С други думи, космическата символика прибавя към един предмет или действие нова стойност, без при това да засяга техните типични и непосредствени стойности. „Отвореното“ към Света съществуване не е безсъзнателно, потънало в Природата съществуване. „Отварянето“ към Света дава възможност на религиозния човек да се опознае, познавайки Света, а това познание е много ценно за него, защото е „религиозно“, защото се отнася до Битието.
Освещаване на Живота
Цитираният пример ни позволява да разберем гледната точка на човека от архаичните общества: за него животът в своята цялост се поддава на освещаване. Начините, по които се извършва освещаването, са многобройни, но резултатът е почти винаги един и същ: животът се живее в два плана — той протича като човешко съществуване и същевременно участва в един отвъдчовешки живот, този на Космоса или на боговете. Имаме основания да предположим, че в едно много далечно минало всички физиологични органи и практики на човека, всички негови жестове са имали религиозно значение. Това се подразбира, защото всички човешки поведения са били основани от боговете или от Героите на културата in illo tempore: те са определили не само различните дейности и начини на хранене, на правене на любов, на изразяване и т.н., но дори и най-незначителните — привидно — жестове. В митовете на австралийците караджери двамата Герои на културата са заели особено положение, за да уринират, и караджери до днес повтарят този примерен жест. Излишно е да напомняме, че нищо подобно не съответства на нивото на профанния опит за Живота. За не-религиозния човек всички жизнени проявления — сексът и храненето, работата и играта — са десакрализирани. С други думи, всички тези физиологични дейности са лишени от духовно значение и следователно от истински човешкото измерение.
Но освен религиозното значение, което физиологичните дейности получават като повтарящи божествените модели, органите и техните функции са добили религиозен смисъл чрез приравняването им с различни космически области и явления. Вече приведохме един класически пример: жената, приравнена със земята за оран, сексуалният акт — с йерогамията Небе-Земя и сеитбата. Броят на подобни уподобявания на човека с Вселената е значителен. Някои, изглежда, съвсем спонтанно се налагат в съзнанието, като например уподобяването на окото със Слънцето или на двете очи със Слънцето и Луната, или на темето с пълна Луна; или пък сравняването на дъха с вятъра, на костите с камъните, на косите с тревата и т.н.
Но специалистът по история на религиите среща и други уподобявания, които предполагат доста по-развита символика, цяла система от микромакрокосмически зависимости. Като сравняването на корема или матката с пещера, на червата с лабиринт, на дишането с тъкане, на вените и артериите със Слънцето и Луната, на гръбначния стълб с axis mundi и т.н. Несъмнено не за всички уподобявания между човешкото тяло и макрокосмоса намираме свидетелства при примитивните народи. Някои системи на съответствия между човек и Вселена са получили своето пълно развитие едва в големите култури (Индия, Китай, античният Близък изток, Централна Америка). Все пак техните отправни точки могат да се открият още в архаичните общности. При примитивните народи срещаме изключително сложни системи на антропокосмическо уподобяване, показващи незчерпаеми теоретически възможности. Такъв е случаят например при догоните от бившата Френска Западна Африка.