Значителна част от вярванията, митовете и различните ритуали произлизат от тази традиционна „система на Света“. Не е тук мястото да споменаваме всички. По-добре би било да се ограничим с няколко примера, подбрани от различни цивилизации и достатъчно показателни, за да изяснят ролята на сакралното пространство в живота на традиционните общества независимо под какъв вид се демонстрира то: свещено място, култова къща, град, „Свят“. Навсякъде се сблъскваме със символиката на Центъра на Света и в повечето случаи тя прави разбираемо традиционното отношение спрямо „пространството, в което живеем“.
Нека започнем с пример, който едновременно разкрива както вътрешните връзки, така и сложността на тази символика: космическата Планина. Видяхме, че планината е един от образите, които изразяват връзката между Небето и Земята; така че тя би трябвало да се намира в Центъра на Света. И действително в много култури става въпрос за подобни митични или реални планини, разположени в Центъра на Света: Меру в Индия, Хараберезаити в Иран, митичната планина „Връх на Земите“ в Месопотамия, Геризим в Палестина, наричана впрочем „Пъпа на Земята“. Тъй като свещената планина е axis mundi, която свързва Земята с Небето, тя в известен смисъл докосва Небето и е най-високата точка на Света; от това следва, че заобикалящата я територия, представляваща „нашият свят“, бива считана за най-високата земя. Същото утвърждава и израелитската традиция със схващането, че Палестина, бидейки най-високата страна, не е била погълната от Потопа. Според ислямската традиция най-високото място на Земята е Кааба, защото „Полярната звезда показва, че се намира точно срещу центъра на небето“. За християните върхът на космическата Планина е Голгота. Всички тези вярвания изразяват едно и също дълбоко религиозно чувство: „нашият свят“ е света земя, тъй като е най-близо до Небето, тъй като оттук, от нас, то може да бъде постигнато; ето защо нашият свят е „издигнато място“. На космологичен език това религиозно схващане се предава чрез разполагането на привилегированата територия, каквато е нашата, на върха на космическата Планина. По-късните трактовки са родили най-различни заключения, например това, което цитирахме: че Светите земи не са били погълнати от Потопа.
Същата символика на центъра обяснява и друга поредица от космологични образи и религиозни вярвания, сред които ще споменем само най-важните: а) сакралните градове и светилищата се намират в Центъра на Света; б) храмовете са копия на космическата Планина, вследствие на което представляват идеалната „връзка“ между Земята и Небето; в) основите на храмовете проникват дълбоко в долните области. Няколко примера ще бъдат достатъчни. След това ще се опитаме да обединим всички тези разнообразни страни на една и съща символика; тогава още по-ясно ще си дадем сметка до каква степен са свързани помежду си изложените традиционни схващания за Света.
Столицата на съвършения китайски Император се намира в Центъра на Света: в деня на лятното слънцестоене, на обяд, слънчевият часовник не трябва да хвърля сянка. С изненада откриваме същата символика, заложена в Храма в Йерусалим: скалата, върху която бил построен, е „пъпът на Земята“. Исландският поклонник Никола от Терва, посетил Йерусалим през XII век, пише от Божи гроб: „Там е средата на Света; там в деня на лятното слънцестоене светлината на Слънцето пада отвесно от небето.“ Същото схващане битува в Иран: иранската земя (Айрянам Ваежах) е Центърът и сърцето на Света. Така както сърцето се намира в средата на тялото, „иранската земя е по-ценна от всички други, тъй като е разположена в средата на Света“. Затова и Шиз, „иранският Йерусалим“ (защото се намирал в Центъра на Света), бил прочут като изначално седалище на царската власт и същевременно като роден град на Заратустра.
Що се отнася до уподобяването на храмовете с космическите Планини и тяхната роля на „връзка“ между Земята и Небето, за това свидетелстват самите имена на вавилонските кули и светилища: „Връх на Къщата“, „Къща на Върха на всички Земи“, „Връх на Бурите“, „Връзка между Небето и Земята“ и т.н. Всъщност зикуратът представлявал космическа Планина: седемте етажа олицетворявали седемте планетарни небеса; изкачвайки се по тях, жрецът достигал до върха на Вселената. Подобна символика обяснява огромната конструкция, която представлява храмът на Барабудур в Ява, построен като изкуствена планина. Изкачването му е равносилно на възторжено пътуване до Центъра на Света; стигайки до най-горната площадка, поклонникът осъществява прекъсване на нивото — прониква в „чисто пространство“, което стои над профанния свят.