— Аз знам. Свързано е със слънчевите лъчи, които се отразяват във водата — каза Сакъз Сардуня. — Молекулите на водата поглъщат червения цвят от слънчевите лъчи и отразяват синия.
— Браво на теб! — рече рибата. — Виждам, че си добра по природознание. Нека тогава да ти задам още един въпрос — от нашия свят. Коя е най-дългата и най-важната река? Ще ти подскажа малко: Взела е името си от едно същество и пътува, извивайки се наляво и надясно.
— Много лесен въпрос! — възкликна Сакъз Сардуня. Макар че все още не познаваше добре Лерапри, тя се осланяше на наблюдателността и интуицията си. Затова предположи, че най-дългата река, която бяха видели до момента, е точно тази и в нея живеят щуките. — Река Щука![7] — каза, въодушевена.
Рибата се смая.
— Да, вярно, позна! — рече тя. — Хубаво, а как си със спорта? Можеш ли да се състезаваш с мен по плуване?
Сакъз Сардуня наведе глава. Нямаше претенции да е добра в спорта.
— Няма да мога да те победя — отвърна.
— Нищо. Понякога е хубаво да се състезаваш заради самото състезание. Дори победата не е толкова важна; по-забавно е да се опиташ да надминеш другия. Съгласна ли си?
Сакъз Сардуня се поколеба. Когато участваш в състезание, то е за да спечелиш. Кое е забавното в състезанието, ако знаеш предварително, че ще загубиш?
— Няма да стане — каза Сакъз Сардуня. Но още докато изричаше това, вече се разкайваше. Разбра, че е сгрешила. Може би наистина не беше толкова важно да спечелиш, колкото да се състезаваш. Важното бе не да успееш, а да се опиташ. Да се стремиш да се пребориш.
— Мо-мо-га аз да оп-п-питам — заекна Асутай, притеснен.
Беше най-добрият плувец от тримата и затова решиха той да се състезава с рибата.
Асутай скочи във водата с напрегнато изражение на лицето. Известно време плуваха наравно, но след малко рибата го надмина и спечели състезанието с голяма преднина.
Когато излезе на брега, Асутай още повече се намръщи, а бухналите му къдрици се бяха слегнали. От него капеше вода. Момчето въздъхна дълбоко.
— Водният път се оказа много труден. Не биваше да го изберем. Ще бъде истинско мъчение — заяви Сакъз Сардуня.
— И аз така мисля. Ако е толкова труден още в началото, кой знае какво ще е по-нататък — съгласи се Зелиш. — По-добре да се откажем и да се върнем.
Щуката се приближи.
— Не се предавайте, ще сбъркате. Продължете пътя си. Ако се отказвате при всяка трудност, никога няма да успеете. Не бива веднага да губите вярата си, а да се потрудите повече.
Ала децата не я послушаха. Трудностите по водния път ги бяха уплашили.
— Май най-прекият път е огненият — обяви Сакъз Сардуня. — Нали ви казах? Сигурна съм, че той ще е по-лесен.
Върнаха се обратно в Гората на избора. Този път поеха по пътя на огъня.
Може би той беше правилният. Ами ако не беше?
ОГЪН
В мига, в който тръгнаха по огнения път, усетиха как става все по-топло.
— Уф, изпотих се — изпъшка Сакъз Сардуня.
— Колко е топло тук! — възкликна Асутай. Съблякоха горните си дрехи. Колкото повече вървяха, толкова по-горещо им ставаше. След известно време видяха няколко светулки. Едната се приближи до тях.
— Защо не светиш? — попита Зелиш.
— Всъщност ние светим, но вие не забелязвате.
Почакайте да се стъмни. Тогава се вижда колко сме красиви.
— И така сте красиви — каза Сакъз Сардуня.
— Благодаря. Ти си един много мил великан.
— Великан ли? — учуди се Сакъз Сардуня. — Аз не съм великан.
— Само така си мислиш. Според мен всички сте великани.
Сакъз Сардуня направо се смая. Не бе и помисляла, че е великан. И записа в дневника си: Всичко се променя в зависимост от гледната точка. Някой, който за едни е великан, за други може да е джудже.
Продължиха да вървят. Все повече навлизаха във вътрешността на страната на Легендите, Разказите и Приказките — Лерапри, а пред очите им пресъхваха ручейчета, земята се напукваше от жажда. Някъде зееха дълбоки, тъмни дупки. Беше наистина страшно да видиш как се променя природата.
— Всичко изсъхва! — проплака Зелиш. — Страната ни се погубва.
Сакъз Сардуня се оглеждаше наоколо и много се натъжаваше.
— Никой не знае какво става тук — каза тя. — Като се върна в училище, ще разкажа на всички. Трябва да им обясня, че когато не мечтаем, осмият континент загива.
— Ами ако не ти повярват? — попита Асутай тревожно.
— Няма значение — отвърна Сакъз Сардуня. — Достатъчно е само неколцина да повярват. После може и други да се присъединят.