— Добре, а тези са бухали, нали?
— Да, бухали. За тях казват, че са злокобни.
— Я виж там, има и гарги!
— Всички ги пъдят.
— Добре де, всички тези птици на планината Каф ли живеят?
— Да — отвърна Умай. — Онези, които не ги искат тук, си имат гнезда там. Наричат мястото Градината на самотните птици.
— Градина на самотните птици… — повтори Сакъз Сардуня. Това название много й хареса.
Тогава разбра, че не само децата, а и птиците, рибите, змейовете и дори вещиците от време на време се чувстват самотни. На всеки от тях животът бе посвоему труден и всеки си имаше някаква история.
Сакъз Сардуня осъзна, че в живота няма лесен път. Който и да изберяха, винаги щяха да срещат трудности и препятствия. Да, всеки път имаше своите изпитания. Но всъщност това не беше лошо. Важното бе да направиш най-доброто, на което си способен. А и не беше нужно да печелиш всеки път. Дори когато губиш, научаваш много неща. И ако да научиш, е нещо полезно, значи, печелиш и когато губиш.
Да, всяка загуба означаваше придобивка.
Тя се обърна към приятелите си.
— Стига толкова! Нека вече да не се двоумим дали да хванем този или онзи път. Напразно се тормозим. Нека да продължим по-решително пътя си.
Зелиш и Асутай бяха на същото мнение. Отново поеха на път, разговаряйки с различните птици.
Докато пътуваха, им се наложи да поправят сто ветропоказателя; една по една разплетоха опашките на хиляда хвърчила; събраха от земята десетки хиляди птичи пера. Ала се справиха с всичко.
Може би пътят на въздуха беше най-труден, но те не се отказаха.
След като пътуваха часове наред, децата най-сетне видяха Азбуквия в далечината. Зелиш и Асутай весело плеснаха с ръце. Ала точно в този момент въздушният път им изигра последния си номер. Изведнъж задуха силен вятър и откъсна вървите на големите чували, които носеха със себе си. Заедно с вятъра наоколо се пръснаха всички идеи, които Зелиш една по една бе събирала и бе натъпкала в чувалите.
— Не може да бъде! — извика Зелиш.
Тутакси слязоха на земята и се опитаха отново да съберат разпилените мисли. Някои обаче бяха се закачили по клоните на дърветата, други — изпадали в пропастите, а трети бяха останали по покривите. Успяха да съберат само шепа идеи, половината от които бяха се изпочупили.
Зелиш се разплака.
— Всичко свърши!
Сакъз Сардуня прегърна приятелите си.
— Моля ви, не се натъжавайте.
— Как да не се натъжаваме. Всички нови идеи изчезнаха. Това е страшно!
— Да, но изворът на творчеството е у вас — каза Сакъз Сардуня.
Зелиш въздъхна.
— Няма нужда да събирате идеи от други места — добави Сакъз Сардуня. — Вие можете да създадете най-хубавите идеи.
— Ние ни-ни-никога не сме го п-п-правили, не сме т-тол-лкова с-с-ъзидателни — рече Асутай. От притеснение отново бе започнал да заеква.
— Дайте молив и хартия на всички деца в града — посъветва ги Сакъз Сардуня. — И не ги притеснявайте. He им казвайте: „Вие сте деца, не можете, вие сте деца, не разбирате“. Разкажете им. Говорете с тях. Окуражавайте ги. Кажете им: „Вие можете“. Вдъхнете им смелост. Подтикнете ги да разкажат своя история, да измислят приказка, да напишат стихотворения и да рисуват. Сигурна съм, че ще им хрумнат прекрасни идеи.
Зелиш и Асутай се спогледаха. Не бяха съвсем убедени, но бяха в безизходица. Решиха да опитат.
На най-големия площад в град Азбуквия се събраха хиляди деца. Пред всяко дете имаше тетрадка, моливи, гумички и боички.
Кметът на града се обърна към тях:
— Скъпи деца! Както знаете, в момента изживяваме национална катастрофа. Загубихме всички идеи, които внесохме от чужбина.
От тълпата се надигнаха възгласи.
— Но няма да губим самообладание. Няма да се откажем. Нашата приятелка Сакъз Сардуния ни вдъхна смелост. Вие, деца, пишете, чертайте и рисувайте каквото пожелаете. Разкажете ни истории с думи и рисунки. Напишете стихове, разкази, песни, гатанки и анекдоти. С помощта на вашия талант осмият континент отново ще се възроди. Аз вярвам в това.
Всички деца, някои със смях, други много сериозно, се захванаха за работа.
За първи път в Лерапри се създаваха съвсем нови идеи. Преди да се свечери, децата написаха стотици разкази, приказки, стихове и гатанки. Зелиш, Асутай и Сакъз Сардуня им помогнаха. Колкото повече работеха, толкова повече потоците се пълнеха с вода, а изсъхналите дървета се раззеленяваха. Всичко ставаше малко бавно наистина, но беше обнадеждаващо.