— Защо?
— Мисля, че трябва де е криминален роман. Евентуално мога да ви открадна и главния герой. Той ще се представи идеално в ролята на извършител.
— Това пък защо? — все още без неприятно чувство.
— Нали той остава, след като световната история се е променила?
— Да, при това той е единственият, който знае, че тя се е променила.
— Сега си представете, как той ще се опита да се вмести в съвременния свят. Цели години ще му трябват, за да научи немски, да не говорим за ситуацията с техниката.
Неприятното чувство е вече налице.
— Да, сигурно всичко това той тепърва трябва да го учи и осъзнава. Може да се каже, че той трябва да стане нов човек.
— Очарователно, нали? Той няма кой знае колко възможности. Би могъл да работи пак като физик. Но не, ще му трябва цяла вечност, за да достигне нашето ниво на познание. Да работи като пророк на слънцето? Днес вече не се търсят особено много такива хора. Но би могъл да бъде историк. В крайна сметка, никой не разбира колкото него от културата на инките.
Неприятното чувство се засилва. Почти е готов.
— Представете си, да вземем същия проблем, имам предвид днешната ни цивилизация. Не бихме медитирали, а бихме разчитали напълно на технически анализ на енергийното поле на слънцето и влиянието му върху време-пространството. И ако сега обърнете внимание, че това е точно областта на моите изследвания, че през последните месеци в хроноскопската лаборатория постигнахме невероятен напредък и аз изведнъж трябваше да установя, че нощем някой борави с уредите ми, тогава всичко това прекрасно пасва на историята — история, в която вашият герой иска отново да промени миналото.
Той замълчава и се взира втренчено в мен. Аз съм Немезис, ангелът на отмъщението, чиято поява той е чакал през цялото време. В крайна сметка преодолява вътрешното препятствие, което се проявява само в трепването на клепачите му, и се усмихва измъчено, като че ли съм го освободила от личните му демони.
— Вие бяхте там, знаете.
Трябва ми един момент, докато загрея. Това, което намеква, просто не е за вярване. Той все пак не може да е сигурен, че не го смятам за напълно смахнат.
— Вие и тогава бяхте изумителна — една от малкото жени, които се бяха справили с академията на Сапа инка, умна, темпераментна, упорита, удивителна. Трябваше да знам, че ще ме откриете и в този свят.
Трябваше ми един момент, за да осъзная това.
— Не сте получили това, което искахте, нали?
С уморен жест протяга ръка на запад и я оставя да падне.
— Нали виждате какво става там.
На мястото, което той нарече „там“, е моята позната със златните кичури и говори възбудено с току що пристигналия боливийски консул. Дори сега ми трябва още малко, за да прозра.
— Нина? — викам високо. — Унищожили сте цял един свят заради Нина Годковски? Заради Нина?
Първенците на града се обръщат раздразнено към мен. Смятат ме за пияна или откачена. Аз обаче още не мога да се овладея.
— Наясно ли сте, че в училище ми трябваха три години, докато я отуча да си гризе ноктите? През цялото средно образование можех да се надявам само на групичката мизерници, които тя вече беше отхвърлила. В студентското общежитие тя никога не чистеше тоалетната и не се грижеше за прането. А дисертацията и беше също толкова фалшива, колкото са и гърдите и!
— Моля ви!
Да, той наистина е подвластна на етикета издънка от друга цивилизация.
— Нина — продължавам тихо да беснея аз, — Нина Годковски от Баунатал, хубавата Елена на световната инкска империя. Унищожителката на цяла една култура. Не мога да го проумея! Тази проклета пуйка даже не може да си върже връзките на обувките, без мъж да и се притече на помощ.
Дегенхард рискува да се ухили.
— Вероятно това представлява нейният успех.
Овладявам се и продължавам да говоря тихо, но затова пък настойчиво и заплашително.
— Вие трябва да свикнете с това, че няма да можете да я спечелите в никоя вселена. И приемете, че нямам предвид това, още колко вреди ще нанесете. Обитателите на този времеви вариант нямат никаква вина за сърдечните ви страдания. Отбелязах точно какви промени сте направили в хроноскопа. Искали сте пак да разбъркате ума на някой беден човечец в миналото. Кого визирахте този път? Ото Лилиентал, за да не може боливийската лустросана маймуна ей там да долети до вашата изгора? Или пък изобретателят на писмеността?
— Повече не мога да го правя — ридае той. — И аз го искам толкова много. Гледам тези хора и мисля за родината ми и просто не мога да понеса отговорността, ако пак всичко изчезне.
Още малко и ще се разплаче.
— Тук сте дяволски прав! — оглеждам се предпазливо. Хората учтиво ни игнорират и само си шушукат, прикривайки се с ръка. — Ще ви държа под око, Фолкер Дегенхард. Можете да разчитате на това! Сега достъпът до хроноскопа е кодиран. Но ако все пак успеете да се доберете до него, за да си поиграете, ще ви преследвам из всички възможни алтернативни светове и ще ви пратя в отвъдното на всички тях. Ясно ли е?