Мълчи.
И тогава съзнанието му мрачно прошепна: Направи го, въпреки всичко. Остави я долу и плувай.
Но той не го направи. Не можеше. У него се надигна някакво ужасно чувство за вина, при тази мисъл. Той я държеше и чувстваше как ръцете му тежко се опъват надолу, как гърбът му натежава. Тя беше едро момиче. Дийк премина долу.
Ранди държеше Лавърн в ръцете си и наблюдаваше как става това. Не искаше да гледа и един дълъг миг, може би дори няколко минути, той бе извърнал изцяло глава. Но очите му все се връщаха назад.
Сега, когато Дийк беше мъртъв, всичко ставаше някак по-бързо.
Изчезна остатъкът от десния му крак, а левият се протягаше все по-напред и по-напред, докато накрая Дийк заприлича на еднокрак балетист, които прави невъзможен шпагат. Чу се щракването, с което се счупи ядеца на пелвиса му и тогава стомахът на Дийк започна зловещо да се издува с ново напрежение, Ранди гледа дълго встрани, опитваше се да не чува мокрите звуци, опитваше се да се концентрира върху болката в ръцете си. Може би щеше да успее да я върне в съзнание, мислеше си той, но за момента бе по-добре да изпитва пулсиращата болка в ръцете и раменете. Така имаше за какво да мисли.
Зад него се чу звук, сякаш силни зъби дъвчат пълна уста бонбони. Когато погледна назад, видя, че ребрата на Дийк потъват в процепа. Ръцете му бяха щръкнали нагоре и той приличаше на мръсна пародия на Ричард Никсън, който вдига знака „V“ — Виктория, който направо бе подлудявал демонстрантите през шестдесетте и седемдесетте години.
Очите му бяха широко отворени. Езикът му бе изплезен към Ранди.
Ранди пак погледна встрани, отвъд езерото. Гледай за светлини, каза си той. Знаеше, че там няма светлини, но въпреки това си го каза. Гледай за светлини там отсреща, сигурно някой прекарва седмицата във вилата си, падат листата, сигурно няма да пропусне този момент, ще си вземе „Никона“, домашните ти ще харесат диапозитивите.
Когато погледна назад, ръцете на Дийк стърчаха право нагоре. Той вече не беше Никсън. Сега беше футболен съдия, който показва, че мачът е завършил.
Сега главата на Дийк сякаш бе седнала на дъските.
Очите му бяха все така отворени.
Езикът му продължаваше да е изплезен.
— О, Сиско — измърмори Ранди и пак погледна встрани. Ръцете и раменете му крещяха от болка, но той продължаваше да я държи в ръцете си. Погледна към най-отдалечения край на езерото. Беше тъмно. По черното небе се появиха звезди, сякаш някой бе разлял мляко, което по чудо висеше в небесата.
Минаха няколко минути. Сега вече ще е изчезнал. Сега можеш да погледнеш. Всичко е наред, да, всичко е наред. Но недей да гледаш. За всеки случай, не гледай. Съгласен? Съгласен. Съвсем определено. Това е положението.
Въпреки всичко той погледна, точно в момента, в който пръстите на Дийк потъваха между дъските. Те се движеха — може би движението на водата под сала се предаваше на неизвестното нещо, което бе хванало Дийк и оттам това движение се предаваше на пръстите на Дийк. Може би, може би. Но на Ранди му се стори, че Дийк му маха. Сиско Кид му махаше: „Адиос“. За първи път усети, че съзнанието му болезнено се извива — сякаш се накланяше на една страна, както се бе наклонил салът, когато те четиримата бяха застанали от едната страна на сала. После всичко се оправи, но Ранди изведнъж разбра, че лудостта — истинската лудост — не бе чак толкова далече.
Футболният пръстен — Сбор 1981 — на Дийк бавно се изхлузваше от средния пръст на дясната му ръка. Светлината на звездите очерта кръгчето на пръстена и заигра в нежните нарези между гравираните цифри 19 от едната страна на червения камък и 81 от другата. Пръстенът се изхлузи от пръста. Той бе малко по-голям от цепнатината и естествено, не можеше да се свие.
Той остана да лежи там. Сега това бе всичко останало от Дийк. Дийк беше изчезнал. Повече нямаше да има тъмнокоси момичета със сънливи очи, нямаше вече да пляска с хавлия по голия задник на Ранди, когато той излизаше от банята, нямаше вече да се втурва от центъра на терена и да кара запалянковците да стават на крака, а мажоретките да изпадат в истерия. Нямаше вече да кара Камарото със страшна скорост в тъмнината, докато Тин Лизи ревяха от радиокасетофона „Момчетата се върнаха в града“. Нямаше го вече Сиско Кид.
Пак се чу тихото стържене — топ платно се измъква бавно през тесен прозорец.
Ранди бе стъпил с босите си крака на дъските. Той погледна надолу и видя как процепите от двете страни на краката му се изпълниха с лъскава чернилка. Очите му щяха да изскочат. Той си спомни как бе шурнала кръвта от устата на Дийк, на плътна струя, почти като въже, как очите му бяха изскочили, сякаш бяха на, пружини, под напора на кръвоизливите, причинени от хидростатичното налягане в мозъка му.