Той изведнъж се дръпна назад, опитваше се да я вдигне, но нещото се движеше с мазна скорост и се оплете в косата й като мрежа от гъсто черно лепило и когато той я вдигна, тя вече пищеше и бе натежала от него, то се измъкна от водата в гърчеща се, зловеща мембрана в ярки цветове — цинобърно-червено, ярко-смарагдово, охрено-жълто.
То заля лицето на Лавърн и го заличи.
Краката й ритаха и тропаха. Нещото се изви и зае мястото, където се бе намирало лицето й. По шията й протече кръв, на струи. Пищейки, без да се чува, че пищи, Ранди се втурна към нея, сложи крак на хълбока й и я бутна. Тя се търкулна и цопна във водата, краката й като слонова кост на лунната светлина. Няколко безкрайни мига водата се плискаше и пенеше край сала, сякаш някой бе уловил на въдица най-големия костур на света и той се бореше като луд.
Ранди изпищя. Той изпищя. И после, за разнообразие, пак изпищя.
Около половин час по-късно, много след като лудата борба и пляскането във водата бяха приключили, гмурците отново започнаха да надават крясъци.
Нощта се проточи безкрайна.
На изток небето започна да светлее около пет без петнадесет и той усети как мудно се повдига духът му. Това бе моментно усещане, фалшиво като зората. Той стоеше на дъските с полузатворени очи и брадичка на гърдите. До преди един час бе седял на сала и изведнъж се бе разбудил — без дори да знае, че е заспал, това бе най-страшното — от оня неописуем звук на триещо се платно. Той скочи на крака направо секунди, преди чернилката да започне да смуче и да го търси през процепите между дъските. Въздухът свистеше в гърлото му и на вдишване и на издишване. Хапеше устните си, до кръв.
Заспал си, заспал си, задник такъв!
Нещото се бе изтеглило встрани след половин час, но той не беше седнал повече. Страхуваше се да седне. Страхуваше се да не заспи и този път мозъкът му можеше да не го разбуди навреме.
Краката му продължаваха да са здраво стъпили на дъските, когато по-силна светлина, този път истинската зора изпълни изтока и първите утринни птици запяха. Слънцето изгря и до шест часа денят бе достатъчно светъл и той можеше да види плажа. Камарото на Дийк, ярко жълто, си беше на мястото, където го бе паркирал Дийк, с муцуна в оградата. По плажа лежаха разхвърляни ярки пуловери и джинси, свити на купчинки по пясъка. Тази гледка го изпълни с нов ужас, въпреки че бе решил, че капацитетът, му за ужасии вече сигурно се е изчерпал. Той виждаше джинсите си, единият крачол обърнат наопаки, виждаше се джоба. Джинсите му изглеждаха в пълна безопасност там, на пясъка. Те просто го чакаха да се върне на брега и да обърне крачола на лице, като хване джоба, така че да не изпаднат парите. Той почти ги усещаше как с шепот обхващат краката му, как закопчава металните копчета на копчелъка…
(обичаш ли обичам)
Той погледна наляво и го видя там, черно, кръгло, носеше се леко по водата. По него отново се завъртяха цветовете и той отново отвърна поглед.
— Иди си — изграчи той. — Иди си вкъщи или иди в Калифорния и се яви на пробни снимки за филм на Роджър Кормън.
Някъде далече избуча самолет и той се отдаде на сънена фантазия: Съобщават, че сме изчезнали, и четиримата. Започват да ни издирват около Хорликс. Някакъв фермер си припомня, че е бил задминат от жълто Камаро „движещо се с луда скорост“. Издирването се концентрира в областта около езерото Каскейд. Частни пилоти предлагат да направят бърз оглед от въздуха и един тип, профучаващ над езерото със своя „Туин Бонанза“ забелязва голо момче на сала, едно момче, един оцелял, един…
Той усети, че е на ръба да падне в езерото и пак стовари юмрук върху носа си, изкрещявайки от болка.
Черното нещо веднага се спусна към сала и се сви под него — то чуваше, може би, или усещаше… или нещо такова.
Ранди зачака.
Този път минаха четиридесет и пет минути, преди то да се покаже отново.
Съзнанието му бавно се завъртя във все по-ярката светлина.
(обичаш ли обичам янките и морската котка обичаш ли морската котка обичам
(Път номер 6 спомнете си Корвет Джордж Махалис и в Корвета Мартин Милнър в Корвета обичаш ли Корвета
(обичам Корвета
(обичам обичаш
(толкова е горещо слънцето като горящо стъкло то бе в косите й и това е светлината, която най-добре си спомням, светлината на лятото
(светлината на лятото)
следобед.
Ранди плачеше. Плачеше, защото се бе добавило нещо ново — всеки път, когато се опиташе да седне, нещото се вмъкваше под сала. Значи не беше съвсем тъпо. То или бе усетило или достигнало по някакъв начин до заключението, че може да го хване, докато е седнал.