— Не е нефтено петно — каза Ранди. — Някога да си виждал кръгло нефтено петно?
— Никога не съм виждал никакво нефтено петно — отвърна Дийк. Той говореше на Ранди, но гледаше към Лавърн. Бикините на Лавърн бяха толкова прозрачни, колкото и сутиена й, триъгълникът на секса й бе ясно очертан под коприната, бедрата като стегнати полумесеци.
— Дори не вярвам, че съществуват. Аз съм от Мисури.
— Ще ми стане синьо — каза Рейчъл, но в гласа й нямаше вече гняв. Тя бе видяла как Дийк гледа Лавърн.
— Господи, замръзвам — каза Лавърн. Кокетно потрепери.
— То беше тръгнало към момичетата — каза Ранди.
— Я остави тая работа, Панчо. Аз си мислех, че си отрезнял.
— То беше тръгнало към момичетата — повтори той упорито и си помисли: Никой не знае, че сме тук, нито един човек.
— Ти виждал ли си някога нефтено петно, Панчо? — Той бе обвил с ръка голите рамене на Лавърн по същия разсеян начин, по който бе докоснал гърдите на Рейчъл, по-рано през деня. Той не докосваше гърдите на Лавърн — във всеки случай, не още — но ръката му беше близо. Ранди усети, че това не го интересува кой знае колко. Това черно, кръгло петно на водата. То го интересуваше.
— Видях едно на носа преди четири години — каза той.
— Всички измъквахме птиците по време на прилива и се опитвахме да ги почистим.
— Екологично, Панчо — каза Дийк одобрително. — Мулти екологично, мисля аз.
Ранди каза:
— Беше просто една огромна мръсотия във водата. На огромни размазани петна. Не беше като това тук. Разбираш ли, не беше така компактно.
Имаше вид на нещо, което се е появило случайно, искаше да каже той. Това тук не изглежда да се е появило случайно. Сякаш е тук с някаква цел…
— Сега искам да се връщам — каза Рейчъл. Продължаваше да гледа към Дийк и Лавърн. Ранди усети, че на лицето й се вижда обида. Чудеше се дали тя осъзнава, че й личи.
— Тръгвай тогава — каза Лавърн. Изражението на лицето й показваше пълен триумф, помисли си Ранди.
Може мисълта да изглеждаше претенциозна, но бе напълно вярна. Това изражение не бе насочено срещу Рейчъл, но тя не се опитваше да го скрие от другото момиче.
Тя направи една стъпка към Дийк. То нямаше и повече място. Сега бедрата им леко се докосваха. За един кратък миг вниманието на Ранди се премести от плаващото по водата нещо, върху Лавърн, с една почти изящна омраза. Въпреки, че никога не бе удрял момиче, в този момент бе готов да я удари с истинско удоволствие. Не защото я обичаше чак толкова, (е, да, падаше си по нея, наистина, пък и тя страшно го възбуждаше, и я ревнуваше, когато тя започна да се навърта около Дийк, но естествено, той преди всичко не би пуснал момиче, което наистина обича и на петнадесет мили от Дийк), но защото той познаваше това изражение на лицето на Рейчъл, знаеше какво е вътрешното усещане, равностойно на такова изражение.
— Страх ме е — каза Рейчъл.
— От едно нефтено петно? — попита Лавърн недоверчиво и после се засмя. Ранди усети как пак го обзема желанието да я удари. Да замахне с отворена плесница през въздуха, да изтрие тъпата надменност от лицето й и да остави на лицето й следа с формата на пет пръста.
— Хайде тогава да те видим как ти ще преплуваш обратно — каза Ранди.
Лавърн му се усмихна снизходително.
— Още не съм готова да тръгвам — каза тя така, сякаш че обясняваше на дете. Тя погледна към небето, после към Дийк. — Искам да погледам как изгряват звездите.
Рейчъл беше ниско момиче, хубаво, но по един леко гаменски, малко неуверен начин, който напомняше на Ранди за Ню Йоркските момичета — човек ги виждаше да бързат сутрин за работа, облечени в изящно ушити поли с цепки отзад или встрани, със същото изражение — леко невротизирано, но красиво. Очите на Рейчъл винаги блестяха, но беше трудно да се каже дали вътрешна радост им придаваше тази живост или просто напрежение.
Дийк повече си падаше по високи тъмнокоси момичета с мудни, сънливи очи и Ранди усети в този миг, че всичко между Дийк и Рейчъл е свършено — каквото и да е имало между тях, нещо просто и може би малко отегчено от негова страна, нещо дълбоко и може би болезнено от нейна. Всичко свърши така ясно и внезапно, че Ранди почти чу как се счупи: звук, напомнящ на сухи съчки строшени о коляното.
Той бе срамежливо момче, но сега се приближи до Рейчъл и я прегърна през рамото. Тя му хвърли кратък поглед, лицето й бе нещастно, но благодарно за жеста и той бе доволен, че малко е облекчил ситуацията за нея. Онази прилика пак изскочи в ума му. Нещо в лицето й, в начина по който изглеждаше…
Първо направи асоциация с някои телевизионни игри, после с рекламите за бисквити и вафли. И тогава се сети — тя приличаше на Санди Дънкан, актрисата, която бе играла в постановката на „Питър Пан“ на Бродуей.