— Какво е това нещо? — попита тя. — Ранди? Какво е това?
— Не зная.
Той погледна към Дийк и видя, че Дийк го гледа с онази позната усмивчица, която беше повече фамилиарничене, отколкото презрение… но в нея имаше и презрение. Може би Дийк дори не го съзнаваше, но имаше. Изражението му казваше Ето го Ранди-паниката, пак си е напишкал памперса. Целта на това изражение бе да накара Ранди да каже — Сигурно нищо не е, Няма какво да се тревожиш, Ще се махне. Нещо такова. Но той не го каза. Нека Дийк да си се усмихва. Това черно петно на водата го плашеше. Това беше истината.
Рейчъл отстъпи встрани от Ранди и елегантно коленичи в ъгъла на сала, най-близо до нещото и за миг извика у него още по-ясна асоциация — момичето върху етикетите на Уайт Рок. Сали Дънкан на етикетите на Уайт Рок, подсказа му съзнанието му. Косата й, късо подстригана, тъмноруса, бе мокро прилепнала към красивата й глава. Той виждаше, че кожата на плешките й бе настръхнала над бялата линия на сутиена й.
— Гледай да не паднеш, Рейч — каза Лавърн с нескрита злоба.
— Стига Лавърн — каза Дийк, като продължаваше да се усмихва.
Ранди отклони погледа си от тях, застанали в центъра на сала, небрежно обхванали се през кръста, бедрата им леко доближени едно до друго, после пак погледна към Рейчъл. По гръбнака му премина тревога и се разля по нервите му като огън. Черното петно бе намалило наполовина разстоянието между себе си и оня ъгъл на сала, на който бе коленичила Рейчъл, за да го разгледа. Сега разстоянието бе около метър, дори по-малко. Той забеляза странно изражение в очите й, някаква кръгла пустота, като кръглата пустота на нещото във водата.
Сега тя е Санди Дънкан, седнала на скалата от етикета на Уайт Рок и се прави на хипнотизирана от богатия вкус на медените вафли „Набиско“, помисли си той идиотски и усети как сърцето му пак ускорява ритъма си, както когато беше във водата и той извика:
— Дръпни се оттам, Рейчъл!
После всичко стана много бързо — нещата се случиха с бързината на избухваща ракета. И въпреки това той видя и чу всичко с идеална, дяволска яснота. Всеки елемент сякаш бе затворен в своя отделна капсулка.
Лавърн се засмя — на игрището в слънчев следобед щеше да прозвучи като смеха на всяко момиче от колежа, но там, в спущащия се мрак звучеше като сухото кискане на вещица, която забърква магии в своето гърне.
— Рейчъл, може би по-добре се дръпни наза… — каза Дийк, но тя го прекъсна, може би за пръв път в живота си, и несъмнено за последен.
— То има цветове! — извика тя с глас пълен с трепкащо удивление. Очите й останаха вперени в черното нещо във водата в захлас, и за миг на Ранди му се стори, че видя това, за което тя говореше — цветове, да, цветове, които се въртят в богати, обърнати навътре спирали. После те изчезнаха и остана само матовото черно, без никакъв блясък. — Какви красиви цветове!
— Рейчъл!
Тя протегна ръка нататък — напред и надолу — бялата й ръка с настръхнала кожа, пръстите й, протегнати към нещото, за да го докосне, видя, че е гризала ноктите си и ги е нащърбила.
— Рей…
Той усети как се наклонява салът, когато Дийк тръгна към тях. В същия миг той посегна да хване Рейчъл, искаше да я дръпне към себе си, смътно усещаше, че иска той да го направи, а не да остави Дийк да го изпревари.
Тогава ръката на Рейчъл докосна водата — само показалецът й изпрати една лека вълничка в кръг — а черното петно се спусна към него. Ранди я чу как си пое дълбоко дъх и изведнъж празният поглед изчезна от очите й. Той бе заместен от агония.
Черното лепкаво вещество обля ръката й като кал… и под него Ранди видя как кожата й се разтваря. Тя отвори уста и изпищя. В същия момент започна да се накланя напред. Тя сляпо размаха другата си ръка към Ранди и той посегна да я хване. Пръстите им се докоснаха. Очите му срещнаха нейните и тя продължаваше ужасно да прилича на Санди Дънкан. Тогава тя падна напред и цопна във водата.
Черното нещо покри мястото, където тя бе паднала.
— Какво стана? — пищеше Лавърн зад тях. — Какво стана? Тя падна ли? Какво стана с нея?
Ранди се засили сякаш искаше да скочи във водата, но Дийк го бутна назад, без да използва много сила.
— Не — каза той с изплашен глас, съвсем нетипичен за Дийк.
И тримата видяха как тя изпляска на повърхността. Ръцете й се показаха и се размахаха — не, не ръцете й. Едната й ръка. Другата бе покрита с черен слой, който висеше на гънки от нещо червено и обвито в сухожилия, нещо, което приличаше на руло телешко за печене.