— Помощ — изпищя Рейчъл. Очите й се впиха в тях, после се отместиха встрани, после отново в тях пак встрани — очите й приличаха на фенери, безсмислено размахвани в нощта. Тя биеше водата с такава сила, че бе запенила всичко наоколо.
— Помощ боли помощ боли БОЛИ БОЛЛЛЛ…
Ранди бе паднал, когато Дийк го бутна. Сега той се изправи от дъските на сала и отново залитна напред, не можеше да не реагира на този глас. Опита се да скочи и Дийк го хвана, обгръщайки с тежките си ръце слабите гърди на Ранди.
— Не, тя е мъртва — просъска той тихо. — Господи, ти не виждаш ли? Тя е мъртва, Панчо. — Плътната чернилка обля лицето на Рейчъл, като креп и писъците й зазвучаха по-приглушено, докато накрая съвсем замлъкнаха. Сега чернилката започна да я обгръща като прекръстосани въжета. Ранди виждаше как тя се врязва в кожата й като киселина и когато сънната й артерия не издържа и се пръсна и се разплиска, той видя как нещото протегна едно пипало към изтичащата кръв. Той не вярваше на очите си… но нямаше чувството, че е загубил разсъдъка си, не му се струваше, че сънува или халюцинира.
Лавърн пищеше. Ранди се обърна и я погледна точно в момента, когато тя мелодраматично сложи ръка върху очите си, като героиня от ням филм.
Той си помисли, че ще се засмее и ще й го каже, но усети, че не може да издаде нито звук.
Той пак погледна към Рейчъл. Рейчъл почти вече я нямаше.
Борбата й бе отслабнала до там, че се бе превърнала само в спазми. Чернилката я покриваше — сега петното е по-голямо, помисли си Ранди, по-голямо е, няма съмнение — с някаква безмълвна, мускулеста сила. Той видя как ръката й се съпротивлява. Видя как ръката й залепва, като в захарен сироп или на мухоловка, видя я как изчезва. Сега бе останало само усещането за нейната форма, не във водата, а в черното нещо, не да се движи, а да бъде задвижвана от чернилката. Формата ставаше все по-трудно различима, мярна се нещо бяло — кост, помисли си той с отвращение и се извърна встрани, като безпомощно повърна, надвесвайки се от другата страна на сала.
Лавърн продължаваше да пищи. Последва глухо пляс! и тя престана да крещи, само захлипа.
Той я удари, помисли си Ранди. И ти искаше да го направиш, помниш ли?
Той отстъпи назад, избърса устни, чувстваше се слаб и му беше зле. Страхуваше се. Толкова се страхуваше, че можеше да мисли само с една мъничка част от мозъка си. Скоро той самият щеше да започне да пищи. Тогава щеше да се наложи Дийк да удари и на него плесница, Дийк нямаше да се паникьоса, о не, Дийк бе замесен от тестото, от което правят героите. Трябва да си футболен герой… за да се разбираш с момичета красиви, запя умът му щастливо. Тогава чу, че Дийк му говори и погледна към небето, искаше да проясни главата си, отчаяно се опитваше да се освободи от ужасяващата картина на това как тялото на Рейчъл се размива и изгубва човешките си форми, изяждано от черното нещо. Не искаше Дийк да удари и на него плесница, както бе ударил Лавърн.
Той погледна небето и видя как на него се появяват първите звезди — вече се очертаваше Голямата мечка, заедно с изгасването на последните светли лъчи на запад. Наближаваше седем и половина.
— О, Сиско — успя да каже той. — Този път много я загазихме.
— Какво има? — ръката му се стовари върху рамото на Ранди, вкопчи се в него и болезнено се впи. — То я изяде, видя ли? То я изяде, шибана работа, изяде я! Какво е това?
— Не зная. Не чу ли като ти казах?
— Ти трябва да знаеш, нали си много умен, нали изучаваш всички научно-технически предмети! — Сега самият Дийк почти крещеше и това помогна на Ранди да се съвземе.
— В нито една от научните книги, които съм чел няма такова нещо — каза му Ранди. — За последен път съм виждал нещо такова по време на едно шок-шоу на маскарада, когато бях на дванадесет години.
Нещото пак бе възвърнало кръглата си форма. Носеше се по водата на три метра от сала.
— По-голямо е — изстена Лавърн.
Когато Ранди го бе видял за първи път, бе преценил, че диаметърът му е около метър и половина. Сега бе поне два и петдесет в най-широката си част.
— По-голямо е, защото изяде Рейчъл! — извика Лавърн и пак започна да пищи.
— Спри или ще ти избия зъбите — каза Дийк и тя спря — не изведнъж, а постепенно, както бавно спира плоча, когато някой изключи щепсела, без да дръпне иглата от плочата. Очите й бяха станали огромни.
Дийк погледна към Ранди.
— Добре ли си, Панчо?
— Не зная, май че да.
— Мой човек — Дийк се опита да се засмее и с известна тревога Ранди видя, че той успява — дали пък някаква част от Дийк не се наслаждаваше на всичко това? — Никаква представа ли нямаш, какво може да е това?