Потресена, тя няколко секунди го гледаше мълчаливо.
— Не го казваш сериозно, нали? — произнесе накрая.
— Не — отвърна Джилет. — Не беше на сериозно. Не ми обръщай внимание — взе той трите котета от кошничката на Етил. — Ако на една от тези безкрайни планети ме очакват същества, подобни на тези, всичко отново ще придобие смисъл.
Месеците преминаваха и съпрузите Джилет посетиха много други звезди и планети, но със същия резултат. След три години, те продължаваха стремително да се отдалечават от Земята. Измина четвърта година, после пета. Надеждите им започнаха да угасват.
— Безпокоя се малко от това — каза Джилет, когато те седяха край огромния сив океан на планетата, назована от тях Тмин, а зад широкия плаж от чисто бял пясък се извисяваха високи дюни. Вълните непрестанно се разбиваха и се превръщаха в пяна, която достигаше до краката им. — Искам да кажа, че никога на виждаме никой зад нас и нищо не чуваме. Зная, че е невъзможно, но имах безумна мечта — някой да върви след нас през шлюзовете, а след това да направи скок в хиперпространството и да се окаже пред нас. За да ни очаква до някоя звезда, до която още не сме се добрали.
Джесика направи от мокрия пясък плоско хълмче.
— Тук е същото, като на Земята, Лесли — каза тя. — Ако не забележиш измуруденото небе. И ако не помислиш, че по дюните няма трева, а на плажа — раковини. Защо някой е длъжен да ни следва?
Джилет легна по гръб на чистия бял пясък и се заслуша в шума на прибоя.
— Не зная — отвърна той. — Може би на една от планетите, които посетихме преди много години, съществуваше някаква абсурдна форма на живот. Може би сгрешихме и не я забелязахме, или не разбрахме показанията на прибора, или нещо друго. Или може би всички народи на Земята са се унищожили по време на война и аз съм останал единствения мъж от човешкия род, а ти единствената жена.
— Откачил си, скъпи — рече Джесика и хвърли шепа влажен пясък по ботите на скафандъра му.
— Може би Христос се е върнал на Земята и е решил, че без нас, нещо не му достига… Всеки път, когато излизахме в нормалното пространство около някоя звезда, аз тайно се надявах да видя някой кораб, който да ни очаква — седна отново Джилет. — Но това така и не се случи.
— Жалко, че нямам пръчка, за да нарисувам нещо по пясъка — съжали Джесика и вдигна поглед към мъжа си. — Може би у дома става нещо? — попита тя.
— Кой знае, какво е станало за изминалите пет години? Помисли за всичко, което пропуснахме, любима. Помисли за книгите и филмите, Джеси. Помисли за научните открития, за които не сме узнали. Може би в Близкия Изток се е възцарил мир, възможно е и да се е появил нов източник на енергия, който да е направил революция, а в Белия дом да управлява жена-негърка. Може би „Вълчетата“ да са спечелили знамето, за първото място. Кой знае?
Те станаха и отръскаха пясъка, полепнал по скафандрите им. След това се върнаха назад, към апарата за приземяване.
Час по-късно, вече на борда на кораба, Джилет наблюдаваше котките. Тях изобщо не ги беше грижа за Близкия Изток и вероятно бяха прави.
— Ще ти съобщя нещо — обърна се той към жена си. — Ще ти кажа кой действително знае какво става. Тези хора, които сега се намират у дома. Те знаят всичко. Единственото, което не им е известно, е това, което се случва в този момент. И имам чувството, че то не ги интересува особено.
Малката котка, която след това порасна и стана майка на Бени, се сви в акуратно кълбо и заспа.
— Те се чувстваш откъснат от хората — отбеляза Джесика.
— Разбира се — отвърна Джилет. — Помниш ли, какво ми говореше тогава, преди да се оженим? Аз ти казах, че толкова ми се иска да продължа моята работа и ти ми отвърна: „Един човек — не е човек“, а аз те попитах: „Какво означава?“, после ти продължи в духа на това, че ако възнамерявам да прекарам живота си в пълна самотност, то бих могъл въобще да не живея. Не помня точно как се изрази. У теб има тази откачена способност да говориш такива думи, в които не съществува логика, но има смисъл. Ти каза, че аз мисля да седя в кулата си от слонова кост и да разглеждам нещата под микроскоп, а след това да записвам откритията си и от време на време да правя малки изявления за нещата, над които работя. И че не следва да се удивявам, ако на всички им е безразлично. Ти спомена, че съм длъжен да живея сред хората и както и да се стараех, не смогнах да го избегна. И че не мога да се покатеря на дървото и да стана родоначалник на собствения си нов вид. Но ти сгреши, Джесика. От хората можеш да си тръгнеш. Погледни нас двамата.
Звукът на изпълнения му с тежка печал глас увисна във въздуха:
— Погледни ме — промърмори той.
Джилет огледа своето отражение и то го изплаши. Изглеждаше стар и по-лошо: изглеждаше обезумял. Обърна се бързо и очите му се напълниха със сълзи.
— В действителност ние не сме откъснати от хората — произнесе меко тя. — Поне дотогава, докато сме заедно.
— Да — съгласи се той, но както преди, продължаваше да чувства изолираността си и човешката му същност с всеки изминал месец се свиваше.
Лесли не изпълняваше никакви функции, които както той считаше, са присъщи на човека. Пресмяташе показанията на приборите и натискаше копчета, но това можеше да се извършва и от машините, и от животните. Чувстваше се излишен — като гнил участък на картоф, който са изрязали и хвърлили на боклука.
Джесика не позволи депресията му да прерасне в безумие. Ефектът на изолация действуваше по-силно върху него, отколкото върху нея. Тяхната работа поддържаше Джесика, но този факт в очите на Джилет само подчертаваше безполезността на техните усилия.