— Погледни ме — промърмори той.
Джилет огледа своето отражение и то го изплаши. Изглеждаше стар и по-лошо: изглеждаше обезумял. Обърна се бързо и очите му се напълниха със сълзи.
— В действителност ние не сме откъснати от хората — произнесе меко тя. — Поне дотогава, докато сме заедно.
— Да — съгласи се той, но както преди, продължаваше да чувства изолираността си и човешката му същност с всеки изминал месец се свиваше.
Лесли не изпълняваше никакви функции, които както той считаше, са присъщи на човека. Пресмяташе показанията на приборите и натискаше копчета, но това можеше да се извършва и от машините, и от животните. Чувстваше се излишен — като гнил участък на картоф, който са изрязали и хвърлили на боклука.
Джесика не позволи депресията му да прерасне в безумие. Ефектът на изолация действуваше по-силно върху него, отколкото върху нея. Тяхната работа поддържаше Джесика, но този факт в очите на Джилет само подчертаваше безполезността на техните усилия.
— Джесика, в мен се появяват странни мисли — призна той веднъж на деветата година от тяхното странствуване. — Просто ми идват в главата от време на време. Отначало съвсем не им обръщах внимание. После, след някое време, забелязах, че все пак тайно ги анализирам: разбирам, че всичко това е глупост.
— Какви мисли? — попита тя, докато приготвяха десантния катер, за да се спуснат на голяма червеникава планета.
Лесли провери двата скафандъра и ги натовари на борда му.
— Понякога в мен възниква усещането, че сякаш човечеството не съществува — отвърна той. — Че хората са просто проява на моето въображение. И че ние никога не сме стартирали от Земята, а домът ми и всичко, което помня, са илюзии и лъжливи спомени. В действителност ние винаги сме се намирали на този кораб и от цяла вечност сме единствени във вселената.
Той стисна тежката врата на въздушния шлюз на катера с такава сила, че фалангите на пръстите му побеляха. Усещаше как сърцето му бие стремително, как устата му пресъхва и разбираше че сега в него започва нов пристъп на депресия.
— Всичко е наред, Лесли — опита се да го успокои Джесика. — Спомни си за времето, когато живеехме заедно в дома ни. Не може да е било лъжа.
Джилет разтвори широко очи и за миг почувства, че му стана трудна да диша.
— Не — прошепна той. — Може! А ако и ти си халюцинация? — разплака се човекът, разбирайки на къде го води болният му разсъдък.
Джесика прегърна мъжа си и пристъпът отначало се усили, след това премина.
— Този полет се оказа по-труден, отколкото си го представях — прошепна Лесли.
Джесика го целуна по бузата.
— След толкова години неминуемо се появяват проблеми — рече тя. — Ние нали не планирахме, че ще продължи толкова дълго?
Системата, в която се намираха се състоеше от звезда от клас М и дванайсет планети.
— Маса работа, Джесика — каза той и малко се развесели от тази перспектива. — Цели две седмици ще бъдем много заети. Това е по-добре, отколкото да падаме през хиперпространството.
— Да, скъпи — съгласи се тя. — Ще измислиш ли названия?
Изнамирането на нови наименования на всички звезди и планети се бе превърнало в най-изморителната част от работата им. След посещението на осем хиляди звездни системи, те изчерпаха всички митологически, исторически и географски названия, които можеха да си спомнят. Сега назоваваха по ред планетите с имена на знаменити писатели, кино-звезди и спортсмени.
Те възнамеряваха да изследват пустинна планета, която нарекоха Рик. Въпреки че вероятността тя да се окаже годна за живот беше слаба, все пак им беше необходимо да я изследват собственоръчно, просто с надеждата за минимален шанс, просто да предизвикат късмета си, както говореше майката на Джилет.
Тогава Лесли се спря с усмивка на устните. Той вече от много години не помнеше това изражение. Беше този особено критичен момент в пътешествието и докато с него бе Джесика, никога дотогава не се бе намирал така близо до загуба на разсъдък. Лесли се вкопчи в нея и спомените си, опитвайки се да намери сили и спасение от студа и разрушителните сили на пустотата на космоса.
Годините отново полетяха. Миналото се сля в непрогледна мъгла, а бъдещето не съществуваше. Животът в настоящето беше за Джилет и спасение, и проклятие. Те изразходваха времето си за рутинни процедури, не по-обременителни от задълженията им на Земята, но не и по-интересни.
Когато започна двайсетата година от съвместния им полет, на една от безименните планети, Джилет бе сполетян от огромно нещастие: на стотици светлинни години от Земята, на каменист хълм, които се издигаше над безплодна долина от пясъчник, загина Джесика Джилет. Тя се бе навела, за да вземе образец от почвата и един износен шев на скафандъра й се бе разтворил, след това се бе раздало предупредителното съскане на газове, които бяха проникнали през подплатата му. Мъжът й видя как тя умираше, но нямаше възможност да й помогне — отровната атмосфера я уби прекалено бързо. Той седя редом до нея, докато денят на планетата се смени с нощ, не мръдна от мястото си и през дългите студени часове до разсъмването.