Джилет искаше Джесика да е жива и да го утешава, както го правеше хиляди пъти. Той и преди се чувстваше изолиран, но никога досега не му беше толкова лошо. Едва сега разбра до край значението на самотността — разрива със своята планета и силата, която я създава. Не трябваше да се намира тук. Мястото му бе на Земята, във водовъртежа на живота. Той гледаше в илюминатора и безкрайната чернота влизаше в него, за да се слее с разума и душата му. Усещаше страшен студ.
Когато Джесика бе загинала, Лесли не беше дал изход на горестта си. Никога не си бе позволил разкоша да я оплаква. Сега, когато беше притиснат от новата тежест на откритието си, загубата отново се стовари върху него с непозната преди сила. Той предаде на машините управлението на полета, както и грижите за своето благополучие. Когато корабът се оказваше в реално пространство, гледаше, как звездите сияят в тъмата. Поглаждаше гъстата козина на Бени и си спомняше за всичко, което бе напуснал.
В края на краищата именно Бени го спаси. Докато галеше козината му, ръката му увисна във въздуха. Джилет усети избухване на прозрение — такова, което източните философи наричат „сатори“ — изблик на мигновена кристална ясност. Той интуитивно разбра, че е извършил грешка. Ако животът е бил сътворен на Земята, следователно всички живи същества се явяват част от това творение, независимо къде се намират. Бени, котаракът със сива козина, също беше негова част. И Джилет я съставяше, независимо накъде пътешествуваше. Творението присъствуваше на кораба, както и на самата Земя: беше глупаво да помисли, че той някога можеше да се откъсне от него. Джесика винаги му говореше същото.
— Бени! — възкликна Лесли и по набръчканата му буза се търколи сълза, а котаракът блажено гледаше към стопанина си, който почувства как го облива приятна топлина, защото накрая се бе освободил от самотата. — Всичко това е страх от смъртта — прошепна той. — Просто се боях да умра. Кой можеше да помисли? Мислех си, че стоя над подобни неща. Колко е приятно да се освободиш от страха.
Когато Джилет отново погледна в илюминатора към въртящите се звезди, галактиката вече не му изглеждаше пуста и черна, а трепереща и вибрираща от творческа енергия. Той знаеше, че неговото ново чувство е невъзможно да се разколебае, дори ако следващата планета, която щеше да посети, се окажеше пищна градина на живота. Това нямаше да измени нищо, защото сега вярата му се градеше не на цифри и факти, а на много по-надеждна основа.
И съвършено нямаше значение накъде щеше да се отправи и какви звезди щеше да посети. Накъдето и да се стреми, винаги ще лети към дома си.