— Двамина мъже — продължи знамето — ме отнесоха в белокаменна Москва. Там пренощувахме с дръвцето в една стара църква. Хиляда уста ни целунаха. На 6 май 1877 година аз видях за първи път български войници, които бяха тръгнали редом с братята руси да се бият за свободата. Бяхме в Плоещ. Седем хиляди опълченци стояха в строили редици, замръзнали пред палатките си. Там главнокомандващият, командирите на дружините и трима опълченци забиха с чукче гвоздеите и ме прикрепиха към дръвцето, с което вече никога не се разделихме. Когато знаменосецът ме издигна и аз се развълнувах във въздуха, един глас извика:
— Гледайте, гледайте! Нещастна България излиза от гроба?
Сълзи потекоха по страните на суровите мъже. Те снеха калпаците си, набучиха ги върху щиковете, дигнаха ги нагоре и ревнаха: „Ура!“ Едри майски дъждовни капки разхладиха главите им.
Знамето млъкна. В салона настана тишина, само восъчният старец хъркаше.
— Кажи какво стана по-нататък! — помоли се орловото перо.
— По-нататък аз почернях и погрознях от пламъците на боевете. Вражи куршуми превърнаха платното ми на решето, разкъсаха ми златните букви, един ятаган разсече дръвцето ми.
— Не съм аз — обади се от стената окаченият назъбен ръждив ятаган и гузно се укроти в мрака. Той беше извършил големи и черни престъпления през своя век. Той можеше да разкаже за клането на невинни мъже, жени и деца в Батак, но висеше над черешовия топ — мрачен, ръждив и мълчалив. Боеше се от съда на правдата.
— Макар че съм избеляло — продължи знамето, — в паметта ми пари като въглен споменът за оня страшен ден, когато пламна битката за Стара Загора. Само четири дружини български доброволци се опълчиха срещу огромната войска на Сюлеймана, която се зададе от юг като буря и затъмни небосвода. Страшен грохот на оръдия и рев на настървени хора оглуши равнината. Опълченците бяха решили да победят или да умрат достойно за своя народ и ме издигнаха високо. Сюлеймановите табори пристигаха на вълни, като облаци от гарвани връхлитаха и опълченските дружини бързо оредяваха. Един след друг падаха поборниците. Тогава аз чух гласа на едно момче, на име Стоян Станишев, дошло от Парижкия университет да се бие за свободата на своя роден край.
— Да умрем, братя! Тук да паднем за отечеството! Нашата кръв ще спаси България!
Но един куршум прониза челото му, повали го на земята й прекъсна пламенните му думи.
Три пъти враговете ме отнемаха от ръцете на българите. Първия път ме отърва незабравимият полковник Калитин, но докато ме издигне, враговете го намушкаха с щикове, пронизаха го с куршуми и слабата му десница ме изтърва. Повторно ме освободи от плен силният и снажен опълченец Начо Иванов, но и той рухна, улучен от оловен отомански куршум. Падна отгоре ми, затисна ме. Българите ме изтеглиха изпод трупа на своя другар, но още веднъж ме изтърваха и когато най-сетне ме освободиха и понесоха назад, от опълченските дружини бяха останали само шепа грохнали бойци. Те отстъпиха в Балкана, спряха се запъхтени на един връх и с тъга гледаха пламъците на отново поробения и запален град…
А на Шипка моите опълченци бяха останали само две хиляди и четиристотин души. Сюлейман паша пъплеше към върха с петдесет батальона. През оня горещ ден, когато нашите оръдия спряха своя тътнеж, защото нямаха снаряди, и пушките бяха останали без патрони, опълченците събаряха камъните върху главите на настъпващите врагове и хвърляха върху им телата на мъртвите си другари. Тогава аз се веех на същото място, където сега се издига паметникът, и треперех: генерал Столетов беше заповядал да ме изгорят, ако врагът заобиколи отвсякъде нашата дружина.
Знамето млъкна. Лунният лъч повторно прониза стъклото. Ръждивият ятаган се озъби.
— Свърши ли? — попита орловото перо.
— Свърших — отвърна Самарското знаме.
— Твоята история е необикновена. Тя трябва да бъде разказана на поколенията. Щом се покаже месечината, аз ще потопя острието си в чернилницата на музейния пазител и ще запиша историята върху последната свободна страница на голямата разтворена книга с листове от пергамент. Ще я запиша точно така, както ми я разказа. Когато пазителят я прочете, ще разбере какво перо съм аз и ще ме сочи с гордост на посетителите. Лека нощ, старо знаме!
Знамето кимна леко с главицата на дръвцето си и заспа дълбоко.