— Какво ви кара да мислите, че няма да го направим? Не е по силите ви да ни спрете. Няма начин, по който земните хора да ни наложат волята си.
— Няма да напуснете, защото е безсмислено. Защо да мъкнете цялата Луна? При масата на Луната ще бъдат необходими години, за да се постигне достатъчно ускорение. Ще лазите. Вместо това постройте космически кораби — кораби, дълги километри, които ще се задвижат от космическото яйце и ще притежават самостоятелна екология. Ще извършите чудеса със задвижването от прехвърления в космическото яйце импулс. Дори и да са необходими двадесет години, за да се построят корабите, те ще имат такова ускорение, че ще задминат Луната за една година, дори ако тя започне да се ускорява още днес. Корабите ще могат да променят курса си само за малка част от времето, което ще е необходимо на Луната.
— А помпите от космическото яйце, които няма да се неутрализират? Какви ще бъдат последствията за Вселената?
— Енергията, необходима за един или дори за няколко кораба, ще бъде значително по-малка, отколкото енергията, от която ще се нуждае цяла планета, и ще се разпределя в обширни райони на Вселената. Ще минат милиони години, преди да настъпят значими промени. Това си заслужава маневреността, която ще спечелите. Луната ще се движи толкова бавно, че ще трябва да я оставите в космическото пространство.
— Не бързаме да стигнем никъде — подметна презрително Невил, — а само да се отдалечим от Земята.
— Да си в съседство със Земята представлява предимство — продължи Денисън. — Имате приток от преселници. Културен обмен. Отвъд хоризонта ви се намира свят с два милиарда обитатели. Искате ли да се откажете от всичко това?
— С удоволствие.
— Това отнася ли се за всички хора на Луната? Или само за вас? Във вас проличава някакво напрежение, Невил. Не искате да излизате на повърхността. Другите лунарити излизат. Не им харесва особено, но отиват. Вътрешността на Луната за тях не е утроба, както е във вашия случай. За тях не е затвор, както е за вас. Във вас проличава някакъв невротичен фактор, който отсъствува в повечето лунарити или поне при тях е значително по-слаб. Ако отдалечите Луната от Земята, ще я превърнете в затвор за всички. Ще стане свят-затвор, от който никой — и не само вие — не ще може да се покаже, нито дори да види друг обитаван свят на небето. Навярно именно това желаете.
— Искам независимост, свободен свят, свят, недокосван отвън.
— Защо не построите кораби, колкото си искате. Щом прехвърлите импулса в космическото яйце, ще отлетите без никакви затруднения със скорост, близка до скоростта на светлината. Ще имате възможност да изследвате цялата Вселена само в течение на един човешки живот. Не желаете ли да летите на такъв кораб?
— Не — отвърна Невил с явно отвращение.
— Не искате ли? Или не можете? Дали не трябва навсякъде да водите със себе си Луната? Защо е необходимо да натрапвате на всички своята идиосинкразия?
— Защото така ще бъде! — заяви Невил.
Гласът на Денисън остана спокоен, но бузите му почервеняха.
— Кой ви дава правото да го твърдите? Има много жители на Лунния град, които вероятно не изпитват същите чувства като вас.
— Това не ви засяга.
— Много ме засяга. Аз съм преселник, който скоро ще получи право на гражданство. Не искам заради мен да прави избор друг човек, който не може да се покаже на повърхността и иска личният му затвор да се превърне в затвор за всички. Напуснах Земята завинаги, но само за да дойда на Луната, за да остана на четиристотин хиляди километра от родната планета. Не съм сключвал договор да ме откарат завинаги надалеч.
— Тогава се върнете на Земята — посъветва го с безразличие Невил. — Все още имате време.
— А другите граждани на Луната? Другите преселници?
— Решението е взето.
— Не е взето… Селена!
Селена влезе, изражението й беше тържествено, а в погледа й се четеше леко предизвикателство.
Невил изпъна крака. И двете му обувки паднаха на пода.
— Откога чакаш в съседната стая, Селена? — попита я Невил.
— Отпреди да дойдеш, Невил — отвърна тя.
Невил премести погледа си от Селена към Денисън и обратно.
— Вие двамата… — поде той, като посочи последователно с пръст от единия към другия и обратно.
— Не зная какво искаш да кажеш с това „Вие двамата“ — прекъсна го Селена, — но Бен разбра за импулса доста отдавна.
— Грешката не е на Селена — обясни Денисън. — Готстейн забеляза нещо да лети по време, когато никой не би могъл да знае, че ни наблюдава. Стори ми се, че Селена навярно опитва нещо, за което не съм помислил и накрая се сетих за прехвърлянето на импулса. След това…