— Няма никакъв начин, сенаторе — отвърна Ламонт. — Намесили сме се в нещо толкова основно, че не бива да си играем с него. Налага се да го спрем.
— И предлагате единствено да се върнем към положението преди изпомпването?
— Наложително е.
— В такъв случай ще ви бъдат необходими необорими доказателства, че сте прав.
— Най-доброто доказателство — заяви студено Ламонт — ще бъде да се взриви Слънцето. Предполагам, че не желаете да стигна чак дотам.
— Навярно няма да е необходимо. Защо не убедите Хелъм да ви подкрепи?
— Защото той е дребен човечец, случайно превърнат в баща на Електронната помпа. Как ще признае, че рожбата му ще погуби Земята?
— Разбирам какво искате да кажете, но за целия свят той все още е бащата на Електронната помпа и по този въпрос само неговото мнение ще има достатъчно тежест.
— Той никога няма да се откаже — поклати глава Ламонт. — Ще предпочете да остави Слънцето да се взриви.
— Тогава го принудете — посъветва сенаторът. — Изградили сте теория, но сама по себе си тя е безсмислена. Все трябва да има някакъв начин да се провери. Скоростта на радиоактивното разпадане на урана, да кажем, зависи от взаимодействията в ядрото. Тази скорост променя ли се по начина, предсказван от вашата теория, но не и от общоприетата?
Ламонт отново поклати глава.
— Обикновената радиоактивност зависи от слабото ядрено взаимодействие и за съжаление подобни експерименти биха дали само гранични доказателства. По времето, когато това ще може да се установи недвусмислено, ще бъде твърде късно.
— Какво друго остава?
— Съществува известно специфично взаимодействие между пиони, и то може да даде недвусмислени резултати. Още по-надеждни са комбинациите кварк-кварк, които напоследък ни поднасят озадачаващи резултати — уверен съм, че ще успея да ги обясня…
— Ето, това ви трябва.
— Да, но за да получа необходимите данни, трябва да се възползувам от големия синхротрон на Луната, сър, а през следващите години няма да ми отделят време — вече проверих, — освен ако някой не ходатайствува.
— Мен ли имате предвид?
— Вас, сенаторе.
— Няма да стане, докато доктор Хелъм разправя такива неща за вас, синко. — И сгърченият пръст на сенатора Бърт потупа по листчето хартия пред него. — Не съм в състояние да поема подобен риск.
— Но съществуването на света…
— Докажете го.
— Наложете се на Хелъм и ще го докажа.
— Докажете го и ще се наложа на Хелъм.
Ламонт пое дълбоко въздух.
— Сенаторе! Да предположим, че съществува съвсем незначителна възможност да съм прав. Не заслужава ли дори тази незначителна възможност да се борим за нея? Тя обхваща всичко — цялото човечество, цялата планета…
— Настоявате да се боря за доброто дело? И аз бих искал. Има нещо драматично в това да се сгромолясаш заради добро дело. Всеки почтен политик крие в себе си достатъчно мазохизъм, за да си мечтае от време на време как ще се сгромоляса сред пламъци, докато ангелите го славословят. Но доктор Ламонт, за да го направи, човек би трябвало да има поне някаква възможност за борба. Да разполага с нещо, за което да се бори и което би могло — само би могло — да спечели. Ако ви подкрепя, няма да постигна нищо само с вашите думи срещу безкрайната привлекателност на изпомпването. Необходимо ли е да поискам от всеки човек да се откаже от личните си удобства и благоденствие, с които вече е свикнал благодарение на Помпата, само защото един човек предсказва „гибел“, докато всички други учени са срещу него, а уважаваният Хелъм го нарича идиот? Не, сър, няма да се строполя сред пламъци заради нищо.
— Тогава поне ми помогнете да намеря доказателства — каза Ламонт. — Ако се боите, няма нужда да ме подкрепяте явно…
— Не се страхувам — прекъсна го рязко Бърт. — Просто съм практичен. Доктор Ламонт, вашият половин час отдавна изтече.
За миг Ламонт го изгледа разгневен, но изразът върху лицето на Бърт беше явно неотстъпчив и Ламонт си излезе.
Сенаторът Бърт не прие веднага следващия посетител. Минаха няколко минути, през които той поглеждаше гузно към вратата и си оправяше вратовръзката. Възможно ли беше този човек да е прав? Нямаше ли съвсем малка възможност да е прав?