— Вие ляв ли сте или десен, сър? — попита той.
(По-късно Один винаги започваше да пулсира при спомена за този въпрос. Колко невероятно наивно беше да го зададе и твърде малко успокоение имаше във факта, че всеки Разсъждаващ рано или късно го задаваше на някой Твърд… обикновено по-рано.)
— Нито едното, нито другото, малък-ляв — напълно спокойно му отвърна Лостън. — Сред Твърдите няма леви и десни.
— Или средни… Емоционални?
— Или средни-брънки? — Твърдия промени формата на постоянната си сетивна област по начин, който по-късно Один бе започнал да свързва с развеселяване или удоволствие. — Не. Няма и средни-брънки. Твърдите са само един вид.
Один трябваше да попита. Изплъзна му се неволно, независимо от желанието му.
— Но как го понасяте?
— При нас положението е различно, малък-ляв. Свикнали сме.
Можеше ли Один да се примири с подобно нещо? Досега животът му се изплъзваше от семейната триада и твърдо знаеше, че в недалечното бъдеще щеше да образува собствена триада. Какво беше животът без триада? Понякога се задълбочаваше в този въпрос. Замисляше се дълбоко за всичко, което изникваше. Понякога успяваше да зърне вероятното му значение. Че например Твърдите имаха само себе си; нито ляв-брат, нито десен-брат, нито средна-сестра, нито сливане, нито деца, нито Родители. Притежаваха само разум, само изследването на Вселената.
Навярно това им беше достатъчно. Когато поотрасна, Один започна да разбира какво е задоволство от изследванията. Беше почти достатъчно… почти достатъчно, но тогава се замисляше за Трит и Дюа и решаваше, че дори цялата Вселена извън тях не би го задоволила.
Освен ако… Странно беше, но понякога му се струваше, че може да настъпи време, положение, условия, когато… Но мигновеният проблясък, или по-скоро проблясък от проблясъка, се губеше, изчезваше. И все пак след време се връщаше и напоследък му се струваше, че се засилва и че ще се застои почти достатъчно дълго, за да го улови.
Но сега нищо подобно не биваше да го занимава. Трябваше да се погрижи за Дюа. Вървеше по добре познатия път, по който най-напред го бе превел неговият Родител (както Трит скоро щеше да поведе собствения им млад Разсъждаващ, тяхното бебе-ляв.)
И естествено, веднага отново потъна в спомени.
Тогава се боеше. Имаше и други Разсъждаващи, всичките пулсираха, проблясваха и променяха формата си въпреки сигналите на Родителите, които се разнасяха от всички страни, да стоят непроменени и гладки, за да не посрамват триадата. Един малък-ляв, другар по игри на Один, бе изредял по бебешки и не искаше да се оправи въпреки всички усилия на ужасно смутения си родител. (След това стана напълно нормален ученик… Макар да не можеше да се мери с него, както Один несъзнателно установяваше със значително самодоволство.)
През този първи учебен ден се запознаха с голям брой Твърди. Спираха при всеки, за да може режимът на вибрации на младия Разсъждаващ да се запише по няколко специализирани начина и да се вземе решение дали да го приемат за обучение или да изчака още един интервал; а ако го одобрят, да се определи за какво обучение. Когато се приближи един от Твърдите, Один с отчаяно усилие се самоизглади и се задържа, без да се поклаща.
Твърдия каза (и първия звук на странните тонове в гласа му едва не разколебаха решението на Один да порасне):
— Този Разсъждаващ се сдържа доста здраво. Как се зовете, леви?
За първи път назоваваха Один „ляв“ без никакво умалително и той се почувствува още по-стегнат, когато успя да отговори:
— Один, Твърд сър — използувайки учтивото обръщение, както грижливо го бе научил Родителя му.
Один смътно си спомняше, че го разведоха из пещерите на Твърдите с тяхното оборудване, машини, библиотеки, безсмислени струпвания на образи и звуци. Спомняше си по-скоро вътрешното си чувство на отчаяние, отколкото действителните си усещания. Какво щяха да правят с него?
Неговият Родител му беше казал, че ще учи, но той не разбираше какво в същност означава „да учи“ и когато попита Родителя си, оказа се, че възрастният също не знае.
Измина известно време, преди да го разбере и да изпита удоволствие от ученето, голямо удоволствие, но примесено с известна тревога.
Твърдия, който пръв го бе нарекъл „ляв“, стана и първия му учител. Научи го да тълкува записите на вълните, така че след известно време неразбираемият на пръв поглед код се превърна в думи; толкова ясни като думите, които образуваше със собствените си вибрации.