Ламонт не останал доволен от отговора, но трябвало да се задоволи с него, защото Макфърленд отказал да говори повече.
Историческата истина!
Част от историческата истина, по която нямало никакво съмнение, била че именно радиоактивността на „Хелъмовия волфрам“ (така го наричали по традиция) го изтикала на преден план. Нямало значение дали наистина е волфрам или не; дали някой е правил нещо с него или не; дори дали е бил или не невъзможен изотоп. Всичко това потънало в изумлението от нещо, неизвестно какво, чиято радиоактивност непрекъснато се повишавала при обстоятелствата, изключващи наличието на какъвто и да е вид радиоактивно разпадане в каквито и да са познати по онова време етапи.
След като минало известно време, Кантрович измърморил:
— По-добре ще е да го разстелем. Ако го държим на по-големи парчета ще се изпари или избухне, а може и двете едновременно и ще зарази половината град.
И така смлели го на прах, разделили го и отначало го смесили с обикновен волфрам, а когато волфрамът на свой ред станал радиоактивен, го поставили в графит, който има по-високо ефективно сечение спрямо излъчванията.
По-малко от два месеца след като Хелъм забелязал промяната в съдържанието на стъкленицата, в информация до главния редактор на „Нюклиър ривюз“ — с Хелъм като съавтор — Кантрович съобщил за съществуването на плутоний 186. По този начин първоначалното определение на Трейси взело връх, но името му не било споменато нито тогава, нито по-късно. От този момент волфрамът на Хелъм започнал да придобива епични мащаби, а Денисън забелязал промените, които накрая го превърнали в нищожество.
Че съществувал плутоний 186, било достатъчно объркващо. Но всичко се усложнявало още повече от факта, че в началото бил стабилен, а след това ставал все по-радиоактивен.
Организирали семинар, на който да се занимаят с проблема. Председателствувал го Кантрович и това е интересен исторически факт, защото за последен път в историята на електронната помпа голямо събрание във връзка с нея било председателствувано от някой друг, а не от Хелъм. В същност Кантрович починал пет месеца по-късно и единствената личност с достатъчно голям авторитет да държи Хелъм в сянка, била отстранена.
Работата на семинара се оказала изключително безплодна, докато Хелъм не направил своето Велико прозрение, но според възстановената от Ламонт версия действителният обрат настъпил през обедната почивка. По това време Макфърленд, за когото в официалния протокол не се споменава да е казал каквото и да било, макар да е записан в състава на участниците, подхвърлил:
— Знаете ли, нуждаем се от малко фантазия. Да предположим…
Разговарял с Дидрик ван Клемънс, който записал разговора чрез собствена стенографска система в личните си бележки. Ван Клемънс бил починал много преди Ламонт да открие тази следа и макар бележките му да убедили Ламонт, налагало се да признае, че без допълнително потвърждение нямало да бъдат меродавни. Нещо повече — нямало начин да се докаже, че Хелъм е дочул забележката. Ламонт бил готов да се обзаложи на цяло богатство, че Хелъм се е намирал наблизо, но тази готовност също не можела да послужи за доказателство.
Но дори да предположим, че Ламонт успеел да го докаже. С това щяла да се накърни колосалната, гордост на Хелъм, но не и положението му. Възможно било да се твърди например, че за Макфърленд тази забележка била просто плод на фантазията. А именно Хелъм я сметнал за нещо повече. Хелъм застанал пред другите и я изказал официално, като поел риска да му се присмеят. Макфърленд никога не би и помислил да съобщи официално своята „малка фантазия“.
Ламонт би могъл да изтъкне по този повод, че Макфърленд бил известен ядрен физик с авторитет, който рискувал да загуби, докато Хелъм в качеството си на млад радиохимик можел да си говори каквото си иска в областта на ядрената физика и като външен човек да му се размине.
Както и да е, но според официалния протокол ето какво казал Хелъм:
— Джентълмени, така няма да стигнем доникъде. Затова ще направя едно предложение, не защото е смислено, а защото е по-малко глупаво от всичко, което чух досега… Пред нас се намира едно вещество — плутоний 186; то изобщо не може да съществува, а да не говорим, че е невъзможно да бъде стабилно поне за миг, ако са валидни природните закони на Вселената. Следователно щом несъмнено съществува и по начало като стабилно вещество, то трябва да е съществувало — поне в началото — в място, време или обстоятелства, при които природните закони на Вселената са били други, различни от нашите. Грубо казано, веществото, с което се занимаваме, въобще не произхожда от нашата Вселена, а от друга — съседна, успоредна вселена. Наречете я както искате.