Всичко започна спокойно. Този път двете деца бяха с тях. Один ги остави да играят с него. Дори не се ядоса, когато малкият-десен Торун го задърпа. Беше се отпуснал и се държеше без обичайното си достойнство. Сякаш не го беше грижа, че е съвсем раздърпан. Това беше сигурен признак, че е доволен. Трит седеше в един ъгъл, почиваше си и изпитваше задоволство от всичко, което ставаше. Дюа се смееше на разплутата форма на Один. Флиртувайки, докосна с веществото си ъгловатите издатъци на Один. Много добре й беше известно — и Трит го знаеше, — че когато не е прибрана в овоидната си форма повърхността на левия е много чувствителна.
— Мислех си, Один… — поде Дюа. — Щом като другата вселена предава законите си на нашата през позитронната помпа, сигурно и нашата Вселена постепенно въвежда своите закони в другата?
Один извика от докосването на Дюа и се опита да я отбегне, без да разтревожи малките. Задъха се.
— Не мога да ти отговоря, ако не престанеш, средна-брънка.
Тя престана и той каза:
— Много добра мисъл, Дюа. Ти си изумително същество. Вярно е, разбира се. Смесването става и в двете посоки… Трит, бъди така добър да отведеш малките.
Но те сами изскочиха от стаята. Не бяха вече толкова малки. Доста поизраснаха. Енис скоро щеше да се заеме с учението си, а Торун беше вече наедрял по родителски. Трит остана и си помисли, че Дюа изглежда много красива, когато Один й разправя подобни неща.
— Щом чуждите закони забавят нашите слънца и ги охлаждат — поде Дюа, — сигурно нашите закони ускоряват техните слънца и ги разгорещяват?
— Съвсем точно, Дюа. Дори Разсъждаващ не би могъл да го каже по-добре.
— Доколко се нагорещяват техните слънца?
— Не много; съвсем малко, стават незначително по-горещи.
— Именно тук започвам да предчувствувам някаква беда — уведоми го Дюа.
— Ами, всъщност лошото е, че техните слънца са толкова огромни. Не е беда, ако нашите малки слънца се поохладят. Дори и да изстинат напълно, пак няма да бъде катастрофално, докато разполагаме с позитронната помпа. Но при големите, огромни звезди дори малко по-силното нагорещяване води до опасност. В такава звезда има толкова много материя, че ако дори малко се повиши скоростта на ядрения синтез, тя ще избухне.
— Ще избухне! Но какво ще стане с хората?
— Кои хора?
— Хората в другата вселена.
За миг Один се взря в нея с неразбиращ поглед, после каза:
— Не зная.
— А какво ще се случи, ако нашето Слънце избухне?
— То не може да експлодира.
(Трит се зачуди за какво е цялата тази възбуда. Как е възможно да избухне Слънцето? Дюа изглеждаше разгневена, а Один — объркан.)
— Но ако се взриви? Много горещо ли ще стане?
— Предполагам.
— Няма ли всички да загинем?
Один се поколеба, а после с явна досада рече:
— Какво значение има, Дюа? Нашето Слънце няма да се взриви и не задавай глупави въпроси.
— Ти ме поощри да питам, Один, и има значение, тъй като позитронната помпа работи двупосочно. Тяхната страна ни е необходима не по-малко от нашата.
Один втренчи поглед в нея.
— Това никога не съм ти го казвал.
— Усещам го.
— Твърде много неща усещаш, Дюа…
Но Дюа се развика. Беше извън себе си. Трит никога не я бе виждал такава.
— Не променяй темата, Один. Не се отдръпвай и не се опитвай да ме изкараш пълна глупачка… просто някаква си Емоционална като другите. Каза, че съм почти като Разсъждаващ и наистина съм достатъчно близка до вас, за да разбера, че позитронната помпа няма да функционира без другите същества. Ако хората в другата вселена загинат, позитронната помпа ще спре, нашето Слънце ще стане още по-студено и всички ще измрем от глад. Нима смяташ, че всичко това няма значение?
Один също се развика.
— Това показва само колко ти знаеш. Необходима е помощта им, защото запасите ни от енергия са с ниска концентрация и сме принудени да обменяме материя. Ако слънцето в другата вселена избухне, ще се получи огромен прилив на енергия; огромен прилив, който ще стигне за милион поколения. Толкова много енергия, че ще можем да я използуваме направо, без да се прехвърля материя; затова не се нуждаем от тях и няма значение какво ще стане…
Те почти се докосваха. Трит беше ужасен. Налагаше се да се обади, да ги раздалечи, да им поговори. Не можеше да измисли какво да каже. Оказа се обаче, че не е необходимо.
Пред пещерата стоеше един от Твърдите. Не, бяха трима. Опитваха се да ги заговорят, но те не ги чуваха.
— Один, Дюа! — изкрещя Трит.
После млъкна и се разтрепера. С уплаха се досети за какво са дошли Твърдите. Реши да се оттегли.
Но един от Твърдите протегна постоянния си непрозрачен крайник и рече: