О, Слънце и всички звезди! Това не беше „да продължиш пътя“. Защо се използуваше толкова тържествен израз? Той знаеше другата дума, която не се употребяваше никога, освен от децата, които искаха по някакъв начин да възмутят възрастните. Думата беше „да умреш“. Трябваше да се приготви да умре без страх и да уреди Дюа и Трит да умрат заедно с него.
А не знаеше как… Поне без сливане…
4в
Трит остана сам в стаята, уплашен, обзет от страх, но твърдо решен да остане непреклонен. Имаше си третото бебе. Усещаше го вътре в себе си.
Това беше важното. Единствено това имаше значение.
Защо тогава дълбоко в него не изчезваше смътното чувство, че не само това е важно?
5а
Дюа изпитваше почти непоносим срам. Необходимо й бе дълго време, за да го подтисне; да го подтисне достатъчно, за да размисли. Избърза… Избърза… като сляпа избяга от ужаса на домашната пещера; почти не я беше грижа, че не знае къде отива или дори къде се намира.
Беше нощ, време, когато никой почтен Мек не би излязъл на повърхността, нито дори най-лекомислените Емоционални. И щеше да мине доста време, преди да изгрее Слънцето. Дюа изпита задоволство. Слънцето означаваше храна, а в този миг тя ненавиждаше храната и онова, което бяха направили с нея.
Беше й студено, но тя усещаше неясно студа. Защо да обръща внимание на студа — помисли тя, — когато я бяха угоили, за да изпълни задължението си… угоена в тялото и разума. След всичко това студът и гладът й се сториха почти приятели. Тя разбираше Трит. Бедничкият, толкова лесно се прозираха преструвките му; постъпките му бяха напълно инстинктивни и трябваше да го похвалят, че така храбро е последвал инстинктите си. Така дръзко се бе върнал от пещерите на Твърдите с кълбото храна (а тя самата тогава го усети и щеше да знае какво става, ако Трит не беше толкова парализиран от постъпката си, че не смееше да мисли за нея, и ако тя не беше вцепенена от собственото си поведение и новата дълбочина на усещанията, свързана с него, така че не се погрижи да узнае най-належащото дори.)
Трит бе донесъл кълбото, без да го открият, и бе устроил злощастният капан, украсявайки нейната хранилка, за да я привлече. А тя се бе върнала, изчервена от съзнанието за причинената от търкането в скалата разреденост, изпълнена със срам заради постъпката си и със съжаление към Трит. Заради срама и съжалението тя се нахрани и помогна да се създаде нов живот.
Оттогава се хранеше оскъдно — както си бе свикнала, и никога от хранилката, но вече и никой не я подтикваше да го прави. Трит не я подканваше. Изглеждаше доволен (естествено), така че нищо не възбуждаше отново нейния срам. А Трит остави кълбото храна на мястото му. Не се осмели да поеме риска да го върне; получи каквото желаеше; най-добре и най-лесно беше да си го остави там и да не мисли повече за него.
Докато го заловиха.
Но умният Один трябва да е проумял плана на Трит — сигурно е забелязал новите съединения на електродите, навярно е разбрал целта на Трит. Явно не беше казал нищо на Трит, защото щеше да обезпокои и уплаши бедната дясна-брънка, а Один винаги пазеше Трит с голяма любов.
Разбира се, не е било необходимо Один да казва нещо. Трябвало е само да попълни празнините в несръчния план на Трит и да го осъществи.
Дюа не се самозалъгваше. Щеше да разпознае вкуса на храната от кълбото, да забележи необичайния дъх, да установи как започва да я изпълва, без да изпитва чувство за ситост… ако Один не я бе отвличал с приказките си.
Беше заговор между двамата, независимо дали Трит участвуваше в него съзнателно или не. Как повярва, че Один внезапно се е превърнал в грижовен, усърден учител? Как не разбра скритите му подбуди? Вниманието им към нея беше загриженост да се попълни новата триада, а това показваше колко малко мислят за нея самата.
Е, добре…
Тя поспря достатъчно дълго, за да усети обзелата я умора и се вмъкна в една пукнатина на скалата, която щеше да я предпази от режещия студен вятър. Две от седемте звезди попадаха в полето на погледа й и тя разсеяно се загледа в тях, занимаваше външните си усещания с дреболии, за да съсредоточи по-добре мислите си.