Нямаше доводи, които да противопостави на кошмарната й схема, но знаеше със сигурност, която не се нуждае от доказателства, че не е права. (А не изпитваше ли леко съмнение, промъкнало се дълбоко в него, че и тази сигурност му е била внушена още от начало?… Не, решително не, защото в такъв случай нямаше ли и на Дюа да й е втълпено, че това не е правилно?… А дали тя не беше несъвършена без съответните внушения и без… Охо, какви мисли му минаваха през главата. И той беше луд като нея.)
— Изглеждаш ми смутен, Один — рече Дюа. — Уверен ли си, че съвсем не съм права? Разбира се, сега те притежават позитронната помпа и разполагат с цялата им необходима енергия, или поне скоро ще я имат. Няма да мине много време и отново ще започнат да раждат. А може и вече да са започнали. Тогава въобще няма да се нуждаят от Меките машини и всички ще бъдем разрушени… моля да ме извиниш — всички ще продължим пътя.
— Не, Дюа — отвърна напрегнато Один, толкова на себе си, колкото и на нея. — Не зная как си стигнала до тези представи, но Твърдите не са такива. Нас не ни разрушават.
— Не се самозалъгвай, Один. Такива са. Готови са да погубят цял свят с други хора в своя полза; цяла вселена, ако се наложи. Нима ще се поколебаят да унищожат няколко Меки заради собственото си удобство? Но направиха една грешка. Машината е сбъркала някак и разумът на Разсъждаващ е попаднал в тялото на Емоционална. Знаеш ли, че аз съм лява-Емоционална? Така ме наричаха като малка и са били прави. Мога да разсъждавам като Разсъждаващ и чувствувам като Емоционална. И ще се боря срещу Твърдите с тези свои комбинирани качества.
Один кипеше от гняв. Дюа сигурно е полудяла, но не смееше да й го каже. Трябваше някак да я примами и да я отведе. Обясни й с напрегната откровеност:
— Дюа, когато продължаваме пътя, нас не ни разрушават.
— Не? А какво става тогава?
— Не… не зная. Мисля, че отиваме в друг свят, по-добър и по-щастлив свят и се превръщаме в… в… ами ставаме много по-добри, отколкото сме сега.
— Откъде си го чул? — изсмя се Дюа. — Твърдите ли ти го разправиха?
— Не, Дюа. Уверен съм, че е така, защото съм мислил по въпроса. Откакто ни напусна, много мисля за това.
— Тогава мисли по-малко и няма да си толкова глупав — подметна му Дюа. — Бедният Один! Сбогом. — Отново се отдалечи, беше много изредяла. Видът й издаваше умора.
— Почакай, Дюа — викна Один. — Сигурно искаш да видиш новото бебе-средно.
Тя не отговори.
— Кога ще си дойдеш у дома? — извика той. Не му отговори.
Престана да я следва, но с дълбока мъка се загледа в нея, докато се отдалечаваше.
Не каза на Трит, че е срещнал Дюа. Каква полза? Не я видя повторно. Започна да посещава любимите места за печене на Емоционалните в района; правеше го, макар някой и друг Родител да се появяваше и да го наблюдаваше с глупава подозрителност (Трит беше умствен гигант в сравнение с повечето Родители).
С всеки изминал ден отсъствието й го нараняваше все по-дълбоко. И с всеки изминал ден съзнаваше, че в него нарастват опасения заради нея. Не знаеше защо.
Един ден се върна в домашната пещера и завари там Лостън. Той стоеше сериозен и учтив, докато Трит му показваше новото бебе и се мъчеше да не допусне шепата мъгла да докосне Твърдия.
— Наистина е красавица, Трит — похвали го Лостън. — Дерала ли се казва?
— Дерола — поправи го Трит. — Не зная кога ще се върне Один. Доста скита…
— Ето ме, Лостън — обади се прибързано Один. — Трит, отведи бебето, бъди така добър.
Трит изпълни молбата му, а Лостън се обърна към Один с явно облекчение.
— Сигурно си много щастлив, че попълнихте триадата.
Один се опита да отговори с някаква учтива безсмислица, но само продължи нещастно да мълчи. Напоследък започна да усеща нещо като другарство, неясно чувство за равенство с Твърдите, което му помагаше свободно да разговаря с тях. А лудостта на Дюа сега пречеше на отношенията му с тях. Один знаеше, че тя не е права и въпреки това поведението му към Лостън отново беше вдървено, както през отдавна отминалите дни, когато се смяташе за много по-низше същество, нещо като… машина?
— Виждал ли си Дюа? — попита Лостън. Въпросът беше действителен, а не учтивост. Один лесно го разбра.
— Само веднъж, Твъ… (Почти каза „Твърд-сър“ сякаш отново беше дете или Родител.) — Само веднъж, Лостън. Тя не иска да се върне у дома.
— Трябва да се върне — настоя меко Лостън.
— Не зная как да го уредя.
Лостън го изгледа навъсено.
— Известно ли ти е какво прави?
Один не смееше да го погледне. Беше ли научил за налудничавите теории на Дюа? Какви мерки щяха да се вземат?
Кимна отрицателно, без да проговори.