— Но, Трит, не искаш ли никога вече да се сливаш?
— Ами, триадата е вече попълнена.
— Сливането не е само това.
— Къде да я търсим? — попита Трит. — Малката Дерола се нуждае от мен. Тя е мъничко бебе. Не бива да я оставям.
— Твърдите ще уредят някой да се грижи за Дерола. Ние с теб ще отидем в пещерите на Твърдите, за да намерим Дюа.
Трит размисли. Пукната пара не даваше за Дюа. Дори към Один не изпитваше нищо. За него съществуваше само Дерола.
— Някой ден — отвърна той. — Някой ден, когато Дерола поотрасне. Не преди това.
— Трит — настоя Один, — длъжни сме да намерим Дюа. В противен случай… в противен случай ще ни вземат децата.
— Кой? — попита Трит.
— Твърдите.
Трит замълча. Нямаше какво да каже. Никога не бе чувал за подобно нещо. Не можеше да си го представи.
— Трит, налага се да продължим пътя. Вече ми е известно защо. Все мисля за това, откакто Лостън… но няма значение. Двамата с Дюа също трябва да продължите пътя. След като го разбрах и ти ще почувствуваш, че е наложително, а се надявам… мисля… че и Дюа ще изпита същото чувство. И трябва скоро да продължим пътя, защото Дюа разрушава света.
Трит се отдръпна.
— Не ме гледай така, Один… Принуждаваш ме… Принуждаваш ме…
— Не те принуждавам, Трит — отвърна Один тъжно. — Просто сега вече зная и затова ти трябва… Налага се обаче да намерим Дюа.
— Не, не — изпаднал в ужас, Трит се опитваше да се съпротивлява. В Один проличаваше нещо ужасяващо, а съществуването им неумолимо се приближаваше към края си. Нямаше да има Трит и средно-бебе. Докато всеки друг Родител дълго време отглеждаше средното-бебе, Трит щеше да загуби своето почти веднага.
Не беше справедливо. О, не беше справедливо.
— Дюа е виновна — задъха се Трит. — Нека тя първа да продължи пътя.
Один заяви с безчувствено спокойствие:
— Няма друг начин, освен всичките заедно…
И Трит разбра, че е така… че е така… че е така…
6а
Дюа се чувствуваше изредяла и изтъняла, беше й студено. Прекрати опитите да си почива на открито и да поема слънчева светлина, след като Один я откри. Хранеше се нередовно от акумулаторите на твърдите. Не смееше да остава прекалено дълго извън сигурността на скалата, затова ядеше на бързи глътки и никога не се нахранваше достатъчно.
Постоянно усещаше глад — още повече, че престоите в скалата я уморяваха. Това бе сякаш наказание за цялото дълго време, през което се бе появявала на повърхността по залез и се бе хранила оскъдно.
Ако не беше работата, която вършеше, нямаше да понесе умората и глада. Понякога се надяваше, че Твърдите ще я унищожат… но само след като приключеше.
Докато се намираше в скалата, Твърдите бяха безпомощни. От време на време ги долавяше извън скалата, на открито. Страхуваха се. Понякога си мислеше, че се опасяват за нея, но едва ли беше така. Как можеха да се боят за нея, да се плашат, че ще продължи пътя поради липса на храна, от пълно изтощение? Навярно се страхуваха от нея; изплашени бяха от машината, която не работеше, както е било предвидено в проекта, ужасени от подобен феномен, безпомощни пред ужаса.
Тя внимателно ги отбягваше. Винаги знаеше къде се намират, така че не можеха да я заловят, нито да я спрат.
Беше изключено постоянно да наблюдават всички възможни места. Мислеше си, че дори ще успее да притъпи и без това слабите им усещания.
Извихри се извън скалата и се зае да изучава копията на съобщенията, които бяха получили от другата вселена. Не знаеха, че именно тях търси. Ако ги скрият, ще ги намери в каквото и ново място да са. Ако ги унищожат, също нямаше да е от значение. Дюа щеше да ги запомни.
Отначало не ги разбираше, но при престоя в скалите усещанията й постепенно се изостряха и тя сякаш долавяше, без да разбира. Знаците й вдъхваха определени чувства, без да знае какво точно означават.
Взе знаци и ги постави там, откъдето щяха да ги изпратят в другата вселена. Знаците бяха С-Т-Р-Е-Х. Въобще нямаше понятие какво означават, но формата им й вдъхваше чувство за страх и тя направи всичко възможно, за да остави върху тях отпечатък на заплаха. Може би, когато изучават знаците, другите същества също ще изпитат страх.
Когато се получаваха отговори, Дюа усещаше в тях някаква възбуда. Не винаги се добираше до изпратените отговори. Понякога най-напред ги откриваха Твърдите. Навярно знаеха какво прави. Но те не можеха да разчитат съобщенията, дори не долавяха чувствата, които ги придружаваха.