Така че тя не се безпокоеше. Нямаше да я спрат, преди да свърши — каквото и да разкриеха Твърдите.
Изчака съобщението, придружено от необходимото й чувство. То се появи: П-О-М-П-А Л-О-Ш-А.
Носеше страха и омразата, които желаеше. Върна го в разширена форма — повече страх, повече омраза… Сега другите хора щяха да разберат. Щяха да спрат помпата. А Твърдите ще трябва да намерят друг начин, друг източник на енергия; не биваше да я получават посредством смъртта на всичките тези хиляди същества в съседната вселена.
Твърде много си почиваше, вътре в скалата изпадаше в унес. Отчаяно копнееше за храна и изчакваше, за да се измъкне. Още по-отчаяно, отколкото желаеше храната от акумулатора, тя искаше батериите да се изчерпят. Изпитваше желание да изсмуче последния остатък храна от тях и да знае, че няма да има повече, че е постигнала целта си.
Накрая излезе и остана безразсъдно дълго да смуче от съдържанието на един акумулатор. Искаше да изтегли и последната капка, да го изпразни, да види, че нищо повече не влиза в него, но източникът беше неизчерпаем… неизчерпаем… неизчерпаем…
Размърда се и с отвращение се откъсна от акумулатора. Значи позитронната помпа все още работеше. Нима нейните съобщения не бяха убедили съществата от другата вселена да спрат помпите? Дали не ги бяха получили? Не бяха ли почувствували значението им?
Трябваше да опита отново. Налагаше се да обясни по-ясно от очевидното. Щеше да включи всяка комбинация от символи, за които усещаше, че предават чувството за опасност; всяко съчетание, което ще им извести молбата й да ги спрат.
Отчаяно се зае да разтапя знаците в метала; използуваше, без да я пести енергията, която току-що бе поела от акумулатора; докато я употреби цялата и се почувствува крайно изтощена. ПОМПАТА НЯМА СПРЕМ НЯМА СПРЕМ НИЕ НЯМА СПРЕМ ПОМПАТА НИЕ НЕ РАЗБИРА ОПАСНОСТ НЕ РАЗБИРА НЕ РАЗБИРА ВИЕ МОЛЯ СПРЕТЕ ВИЕ СПРЕТЕ И НИЕ СПРЕТЕ МОЛЯ ВИЕ СПРЕТЕ ОПАСНОСТ ОПАСНОСТ СПРЕТЕ СПРЕТЕ ВИЕ СПРЕТЕ ПОМПАТА.
Толкова можеше. В нея не остана нищо, освен разкъсваща я болка. Постави съобщението на място, откъдето можеше да се изпрати и не остави Твърдите да го прехвърлят несъзнателно. През мъчителна мъгла се зае с лостовете за управление, постъпи, както бе виждала да го правят и някак си събра необходимата енергия.
Съобщението изчезна, а пещерата потъна в пурпурния блясък на световъртежа. Тя… продължаваше пътя, но от… изтощение.
Один… Три…
6б
Один дойде. Плъзгаше се по-бързо от всеки друг път. Следваше изострените от новото бебе усещания на Трит, но вече се намираха достатъчно близо, за да открие присъствието й със собствените си попритъпени усещания. Сам долови проблясващото и затихващото съзнание на Дюа и се втурна напред, докато Трит полагаше големи усилия да го следва с подскоците си. Задъхваше се и викаше:
— По-бързо… по-бързо…
Один я намери припаднала, едва жива, по-дребна от всяка възрастна Емоционална.
— Трит — викна той, — донеси тук акумулатора. Не, не… не се опитвай да я занесеш нея. Твърде изтъняла е, за да се пренася. Побързай. Ако потъне в пода…
Започнаха да се събират Твърди. Бяха закъснели, разбира се, тъй като не можеха да усещат други живи същества на по-далечно разстояние. Ако зависеше само от тях, щеше да е твърде късно, за да я спасят. Нямаше да продължи пътя, щеше наистина да умре… и с нея щеше да загине много повече, отколкото предполагаше.
Докато бавно възвръщаше живота си с поглъщаната енергия, Твърдите мълчаливо стояха край тях.
Один се изправи — нов Один, който знаеше точно какво става. С гневен, повелителен жест им нареди да се махнат… и те си отидоха. Тихо. Без възражения.
Дюа се размърда.
— Добре ли е, Один? — осведоми се Трит.
— Мълчи, Трит — смъмри го Один. — Дюа?
— Один? — тя помръдна, зашепна. — Помислих, че съм продължила пътя.
— Още не си, Дюа. Още не. Но най-напред трябва да се нахраниш и да си починеш.
— И Трит ли е тук?
— Ето ме, Дюа — обади се Трит.
— Не се опитвайте да ме върнете — рече Дюа. — Всичко свърши. Направих, каквото исках. Позитронната помпа ще спре скоро. Уверена съм. Твърдите ще продължат да се нуждаят от Меки и ще се погрижат за вас двамата или поне за децата.
Один не каза нищо. Не позволи и на Трит да се обади. Остави излъчването да се влива бавно в Дюа, съвсем бавно. От време на време го спираше, за да я остави да си почине, после го включваше отново.
— Достатъчно. Достатъчно — промърмори тя. Веществото й започна да се гърчи по-силно.
Той продължи да я храни. Накрая заговори.