— Какво означава буквата „Л“? — Отново се вглеждаше в плочката с името й. На нея пишеше „Селена Линдстрьом Л.“
— Означава просто „Луна“ — осведоми го тя с безразличие, — за да се различавам от имигрантите. Родена съм тук.
— Наистина ли?
— В това няма нищо изненадващо. На Луната съществува нормално общество от над половин век. Не мислехте ли, че и тук се раждат деца? Имаме хора, които са били родени на Луната и вече са прародители.
— На колко години сте?
— Тридесет и две — отвърна тя.
Той сякаш се изненада; после измърмори:
— Естествено.
Селена повдигна вежди.
— Искате да кажете, че разбирате? На повечето земни жители трябва да им се обяснява.
— Осведомен съм достатъчно, за да зная — каза земният жител, — че повечето от видимите белези на остаряване са резултат от неумолимата победа на гравитацията върху тъканите — отпускането на бузите и гърдите. При притеглянето на Луната — едва една шеста от земното — не е трудно да се разбере, че хората ще остават млади на вид.
— Само на вид — съгласи се Селена. — Това не означава, че тук сме безсмъртни. Продължителността на живота е почти колкото на Земята, но повечето от нас се чувствуват по-добре в напредналата си възраст.
— Това не е за пренебрегване… Разбира се, предполагам, че си има и неудобства. — Току-що бе отпил първата глътка кафе. — Нима се налага да пиете този… — потърси подходяща дума и изглежда я отхвърли, защото не каза нищо.
— Бихме могли да внасяме храни и напитки от Земята — обясни тя развеселена, — но само за част от нас и то не постоянно. Така че няма смисъл, след като е възможно да използуваме товарното пространство за по-необходими неща. Освен това сме и свикнали с този буламач… Или щяхте да използувате още по-силна дума?
— Не за кафето — отвърна той. — Щях да я запазя за храната. Но буламач върши работа… Кажете, мис Линдстрьом, в програмата на обиколката не се споменава за протонния синхрофазотрон.
— Протонния синхрофазотрон ли? — Тя допиваше кафето и очите й заоглеждаха залата, сякаш преценяваха мига, в който да ги вдигне всичките. — Той е собственост на Земята и не е открит за туристи.
— Искате да кажете, че лунните жители нямат достъп до него?
— О, не. Нищо подобно. Повечето хора от персонала са лунни жители. Но земното правителство определя правилата. Не се допускат туристи.
— Много бих искал да го видя — подхвърли той.
— Уверена съм… Донесохте ми щастие — нито парче храна, нито един благословен мъж или жена не падна на пода.
Изправи се на крака и каза:
— Дами и господа, ще тръгнем след около десет минути. Моля оставете чиниите на мястото им. Има стаи за почивка за онези, които ще пожелаят да се възползуват от тях, а след това ще посетим хранопреработващите предприятия, където се изготвят блюда като току-що консумираните от вас.
2
Естествено, жилището на Селена беше малко, компактно, но и доста сложно. Прозорците бяха панорамни — звездни сцени, които се променяха бавно и непоследователно, никога нямаха връзка с някое действително съзвездие. Когато Селена пожелаеше, всеки от трите прозореца увеличаваше телескопично изображението.
Барън Невил мразеше тази му особеност. Обикновено доста буйно налиташе да ги изключва и заявяваше:
— Как ги понасяш? Ти си единствената, която познавам с достатъчно лош вкус, за да правиш подобно нещо. Та тези мъглявини и звездни купове дори не съществуват.
А Селена повдигаше хладно рамене и отвръщаше:
— Какво е съществуването? Откъде знаеш, че онези навън действително съществуват? Освен това с тях изпитвам чувство на свобода и движение. Не мога ли да си позволя това в собственото си жилище, ако пожелая?
Тогава Невил промърморваше нещо и с нежелание се опитваше да върне ръчките за управление на местата им, а Селена подхвърляше:
— Остави ги!
Мебелите имаха гладки, заоблени линии, стените бяха боядисани абстрактно в дискретни пастелни тонове. Никъде не се виждаше изображение на нещо, което би могло да се сметне за живо същество.
— Живите същества принадлежат на Земята — обясняваше Селена, — а не на Луната.
Сега като влезе — както толкова често се случваше — завари Невил; Барън Невил, изтегнал се върху нестабилното канапе с един обут сандал. Другият лежеше край него, където беше паднал, а по корема му, точно над пъпа, където замислено се почесваше, личаха червени следи.
— Ще направиш ли кафе, Барън? — подхвърли тя и се измъкна от дрехите си с продължително и грациозно движение, придружено от въздишка на облекчение, остави ги да се свлекат на пода и с палеца на крака си ги ритна в ъгъла.