— Какво попита за синхротрона?
— Нищо. Защо си толкова възбуден? Помоли ме да ти разправям всичко, което изглежда необикновено, за всеки турист по всяко време и това ми се стори необичайно. Досега никой не ме е питал за синхротрона.
— Добре — той помълча малко, после продължи с нормален глас. — Защо се интересува от синхротрона?
— Нямам никаква представа — отвърна Селена. — Просто попита дали е възможно да го види. Навярно е турист, който се интересува от наука. Откъде да зная, може да е било само номер, за да се заинтересувам от него.
— И предполагам, че вече се интересуваш. Как се казва?
— Не зная. Не го попитах.
— Защо?
— Защото пукната пара не давам за него. А ти кое предпочиташ? Освен това щом пита, значи наистина е турист. Ако беше физик, нямаше да е необходимо да пита. Щеше да е там.
— Моя скъпа, Селена — рече Невил. — Позволи ми да ти обясня. При сегашните обстоятелства всеки, който поиска да види протонния синхротрон е специален човек, за когото искаме да сме осведомени. А защо теб ще пита? — той бързо пристъпи до другия край на стаята и се върна, сякаш изразходваше енергия. После продължи. — Ти си специалист по такива глупости. За теб представлява ли интерес?
— В полово отношение ли?
— Знаеш какво имам предвид. Не си играй, Селена.
Селена отвърна с явно нежелание.
— Интересен е, дори смущаващ. Но не зная защо. Нищо не каза. Нищо не направи.
— Значи е интересен и смущаващ? Тогава ще се видиш отново с него.
— И какво да правя?
— Откъде да зная? Това е твоя работа. Разбери името му. Научи всичко, което можеш. Имаш малко мозък, този път го използувай да подразбереш нещо на практика.
— Е, добре — съгласи се тя, — нареждания отгоре. Добре.
3
Само по размерите си резиденцията на представителя на Земята не можеше да се отличи от жилищата на лунните хора. На Луната нямаше излишно пространство, нито дори за земните служебни лица; никакви луксозни излишъци — дори като символ на родната планета. В същност нямаше начин да се измени един поразителен факт — на Луната се намираш под повърхността при ниска гравитация — дори и за най-великия земен жител, който някога е живял.
— Човек все още е създание на заобикалящата го среда — въздъхна Луис Монтес. — От две години живея на Луната и понякога съм се изкушавал да остана, но… Годините ми напредват. Наскоро навърших четиридесет и ако въобще възнамерявам да се върна на Земята, по-добре ще е да го направя сега. Малко още да остарея и няма да успея да се приспособя отново към нормалното притегляне.
Конрад Готстейн беше само на тридесет и четири и дори изглеждаше по-млад. Имаше широко, кръгло лице с едри черти, каквото не можеше да се види сред лунните жители, лице, рисувано като част от карикатура на земляни. Не беше едър — нямаше смисъл на Луната да се изпращат едри земни жители — и главата му изглеждаше твърде голяма за тялото.
Каза (говореше на планетарен език с доловимо различен акцент от произношението на Монтес):
— Думите ви прозвучаха извинително.
— Така е. Така е — съгласи се Монтес. Докато лицето на Готстейн имаше присъщ добродушен израз, удължените тънки черти по лицето на Монтес му придаваха почти трагикомичен вид. — И то в две отношения. Смутен съм, че напускам Луната, тъй като тя е привлекателен свят, изпълнен с вълнения. Объркан съм и от чувството на неловкост; срам ме е, че с нежелание ще поема земния си товар… притеглянето и всичко друго.
— Да, представям си, че ще е трудно отново да се натоварите с останалите пет шести — съгласи се Готстейн. — На Луната съм едва от няколко дена и вече чувствувам, че една шеста от земното притегляне е чудесно нещо.
— Няма да сте на същото мнение, когато получите запек и започнете да се храните само с минерално масло — възрази Монтес с въздишка, — но това ще мине… Не мислете обаче, че ще можете да подражавате на газела, само защото се чувствувате лек. Цяло изкуство е.
— Разбрах го.
— Така ви се струва, Готстейн. Виждали ли сте походката на кенгуру?
— По телевизията.
— От гледане не се добива действителна представа. Трябва да я опитате. Единственият подходящ начин да се върви по равна лунна повърхност с голяма скорост. Краката се придвижват едновременно назад и ви изтласкват в нещо, което на Земята ще бъде обикновен скок на дължина. Докато сте във въздуха, те се изпружват напред; започват да се връщат назад миг, преди отново да докоснете повърхността; изхвърлят ви и така нататък. От земна гледна точка движението изглежда бавно, сякаш само слабото притегляне ви изтласква, но всеки скок е с дължина над шест метра и мускулното усилие, необходимо, за да се задържите във въздуха — ако имаше въздух — е минимално. Усещането е като при летене…