— Да, но щом физиците разправят подобни неща, дори и само някои от тях…
— Но не ги разправят. Поне официално. Съществува така наречената отговорност на учения, а списанията внимават да не публикуват глупости… Или каквото смятат за глупост. В същност, знаете ли, въпросът бе повдигнат отново. Един физик на име Ламонт е разговарял със сенатора Бърт, с оня самопровъзгласил се за месия на околната среда Чен и с някои други. Той също настоява, че съществува възможност за космически взрив. Никой не му вярва, но цялата история се разпространява чрез слухове и при всяко повтаряне придобива все повече достоверност.
— И този човек тук на Луната вярва в нея?
— Подозирам, че е убеден — усмихна се широко Готстейн. — По дяволите, посред нощ, когато не мога да заспя — все падам от леглото между другото, — и сам вярвам в нея. Вероятно се надява тук да провери теорията експериментално.
— Е и?
— Ами да проверява. Намекнах, че ще му помогнем.
Монтес поклати глава.
— Рисковано е. Не ми харесва официално да се поощряват смахнати приумици.
— Знаете ли, съществува макар и малка възможност да не са напълно смахнати, но не това е същественото. Важното е, че ако успеем да го настаним на Луната, чрез него може би ще открием какво става тук. Той желае да се реабилитира, а аз му намекнах, че реабилитацията му ще бъде осигурена чрез нас, ако ни сътрудничи… Ще се погрижа да ви уведомяват дискретно. Като между приятели, нали знаете.
— Благодаря ви — каза Монтес. — И сбогом.
9
Невил се ядоса.
— Не. Не ми харесва.
— Защо? Защото е землянин ли? — Селена бръсна някакво косъмче от дясната си гърда, после го хвана и го заоглежда изпитателно. — Това не е от блузата ми. Казвам ти, рециркулацията на въздуха е отвратителна.
— Тоя Денисън е безполезен. Не е парафизик. Твърди, че сам се е образовал в тази област и го доказва, като пристига тук с готови, невъобразимо глупави приумици.
— Като какви например?
— Твърди, че Електронната помпа ще взриви Вселената.
— Той ли го казва?
— Зная, че го мисли… Познавам аргументите. Достатъчно често съм ги слушал. Но не е така, това е всичко.
— По-вероятно — възрази Селена, като повдигна вежди, — просто ти се иска да е така.
— Хайде не започвай — рече Невил.
Последва кратко мълчание.
— Е и какво ще правиш с него? — попита Селена.
— Ще му дам място да работи. Може да е безполезен като учен, но все ще даде някакъв принос. Ще прави достатъчно впечатление; представителят вече е разговарял с него.
— Зная.
— Историята му е романтична като на човек, чиято кариера е била погубена и който се опитва да се реабилитира.
— Наистина ли?
— Точно така. Сигурен съм, че много ще ти хареса. Ще ти я разправи, ако го попиташ. И това ще е добре. Ако на Луната някакъв романтичен земен жител работи върху маниакален проект, той ще бъде превъзходен обект, който да занимава представителя на Земята. Ще отклонява вниманието, ще краси витрината. Дори чрез него, кой знае, може би ще разберем по-добре какво става на Земята… Продължавай да се държиш приятелски с него, Селена.
10
Селена се изсмя и звукът прозвуча с метален оттенък в слушалката на Денисън. Тялото й беше скрито в скафандър.
— Хайде, Бен — подкани го тя, — няма причина да се страхуваш. Вече не си новак… от един месец си тук.
— Двадесет и осем дни — измърмори Денисън.
Задушаваше се в скафандъра.
— Един месец — настоя Селена. — Дойде доста след полуземието, а сега има вече доста време оттогава. — Тя посочи към бляскавия полукръг на Земята върху южното небе.
— Добре, но почакай. На открито не съм толкова храбър, колкото под повърхността. А ако падна?
— Какво ако паднеш? По вашите стандарти притеглянето е слабо, наклонът е лек, а скафандърът ти е здрав. Ако паднеш, просто се остави да се плъзгаш и да се въргаляш. И то е доста забавно.
Денисън се огледа със съмнение. Лунната повърхност се простираше красиво в светлината на Земята. Беше чернобяла; меко и нежно бяло в сравнение с осветените от Слънцето пейзажи, които бе наблюдавал при предприетото преди една седмица пътешествие с цел да разгледа слънчевите батерии, които се простираха от хоризонт до хоризонт в Морето на дъждовете. А и черното беше някак по-меко, защото липсваше пламтящият контраст на същинския ден. Звездите блестяха божествено, а Земята… Земята с белите си вихри върху син фон и надзъртащите кафяви петна беше безкрайно привлекателна.