— Добре. Но не забравяй разликата между Земята и Луната. Този мъж, Денисън, този Бен, този имигрант, дошъл от Земята на Луната, ако реши, може да се върне от Луната на Земята. Ти никога не можеш да отидеш на Земята — никога. Ти си лунарит завинаги.
— Лунна девица — подхвърли Селена язвително. Тя остана безразлична.
— А що се отнася до опасността от експлозия — продължи той, — щом като рискът да се променят основните константи на дадена вселена е толкова голям, защо парахората, които са значително по-напреднали от нас в технологията, не спрат Помпата?
И той излезе.
Селена стоеше с лице към вратата и стискаше челюсти. После рече:
— Защото условията са различни за тях и за нас, мухльо такъв! — Но го каза на себе си, той си беше отишъл.
Ритна лоста, който спущаше леглото, хвърли се върху него и закипя от гняв. Доколко се беше доближила до истинската цел, към която Барън и другите се стремяха от години?
Беше още далеч.
Енергия! Всички търсеха енергия! Магическа дума! Рог на изобилие! Единственото решение за всемирно изобилие! Но енергията не беше всичко.
Ако се намереше енергия, можеше да се налучка и другото. Щом се откриеше решение на проблема за енергията, щеше да стане очевиден ключът за другото. Знаеше, че ще стане така, ако само успее да прозре някаква тънкост, която ще й се види очебийна, веднага щом я проумее. (Господи, до каква степен се беше заразила от хроничната подозрителност на Барън, че дори в мислите си го наричаше „другото“.)
Земен жител нямаше да се добере до тази тънкост, защото никой човек от Земята нямаше причини да я търси.
Така че Бен Денисън щеше да я открие за нея, без сам да я разбере.
Само че… Ако Вселената щеше да загине, какво значение имаше всичко?
12
Денисън се опитваше да подтисне стеснението си. Непрекъснато посягаше сякаш да повдигне липсващите панталони. Беше само по сандали и съвсем къси, неудобни стегнати гащета. И разбира се, носеше одеялото.
Селена, облечена по същия начин, се изсмя.
— Хайде, Бен, в голото ти тяло няма нищо лошо, само дето е малко отпуснато. Тук това е съвсем на мода. В същност свали гащетата, ако те стягат.
— Не! — промърмори Денисън.
Премести одеялото, за да закрие корема си, но тя му го грабна.
— Дай ми го — каза Селена. — Що за лунарит ще се извъдиш, ако не се отърсиш от земния си пуританизъм? Знаеш, че превзетата скромност е другата страна на похотливостта.
— Трябва да свикна, Селена.
— Започни, като понякога ме поглеждаш, без очите ти да се приплъзват по мен, сякаш съм намазана с масло. Забелязвам, че доста ефикасно оглеждаш другите жени.
— Ако те гледам…
— Ще проявиш прекален интерес и ще се смутиш. Но ако ме гледаш постоянно, ще свикнеш и няма да ме забелязваш. Погледни, ще стоя неподвижно, а ти зяпай.
— Селена — изстена Денисън, — наоколо е пълно с хора, а ти ми се подиграваш непоносимо. Моля те, продължавай да вървиш и ме остави да свикна с положението.
— Добре, но се надявам, че забелязваш как хората, които минават покрай нас, не ни поглеждат.
— Теб не те гледат. А мен ме разглеждат. Вероятно никога не са виждали толкова стар и безформен мъж.
— Вероятно не са — съгласи се Селена жизнерадостно, — но ще се наложи да свикнат.
Денисън продължи да се движи нещастен, усещаше всеки сив косъм по гърдите си и всяко потрепване на корема. Едва когато галерията се стесни и все по-малко хора минаваха край тях, започна да изпитва известно облекчение.
Сега се огледа любопитно, без да обръща като преди внимание нито на коничните гърди на Селена, нито на гладките й бедра.
— Колко сме извървели? — попита той.
— Умори ли се? — Селена се беше разкаяла. — Можехме да вземем скутер. Забравих, че идваш от Земята.
— Надявам се да го забравиш въобще. Не е ли това идеалното за всеки преселник? Не съм ни най-малко уморен. Поне не усещам никаква умора. Само ми е малко студено.
— Чисто въображение, Бен — заяви му строго Селена. — Мислиш си, че трябва да ти е студено, защото си толкова разголен. Избий си го от главата.
— Лесно е да се каже — въздъхна той. — Надявам се, че вървя добре.
— Много добре. И ще те накарам да скачаш като кенгуру.
— И да участвувам в състезания по пързаляне по склоновете на повърхността. Припомни си, че съм в умерено напреднала възраст. Но наистина, колко разстояние сме изминали?
— Смятам, че около три километра и половина.
— Господи! Колко километра са дълги коридорите?
— Опасявам се, че не зная. Коридорите с жилища са сравнително малка част от системата. Има минни коридори, геологически, индустриални, микологични… Сигурна съм, че общо са към няколкостотин километра.