Струваше му се невъзможно. Как би могла да е щастлива с друг?
— Да, щастлива съм. С Нилас.
Нилас. Що за тъпо име?
— Наистина не изглеждаш добре. Дали да не говориш с някого?
— Говорих. С психолог.
Лицето й светна:
— Чудесно. Радвам се да го чуя.
Той направи гримаса. Не обичаше психолози.
Рухна в един от първите дни, след като се върна на работа. При пристигането си в Швеция веднага постъпи в болница. Беше болен и недохранен. На другия ден след изписването от болницата отиде в офиса. Искаше единствено да работи. Валеше дъжд и листата бяха жълти. Първите два дни минаха добре. Но на третия имаше оперативка. Шведски бизнесмен беше отвлечен в Пакистан. Обсъждаха дали да поемат задачата да се опитат да го освободят. Не беше нещо необичайно. Подобни запитвания постъпваха постоянно, това влизаше в дейността им. Обсъждаха оръжия и различни стратегии, когато изведнъж му прилоша ужасно.
В първия момент помисли, че има тежко стомашно разстройство, че е ял нещо развалено. След това тялото му се разтресе неудържимо.
Никога не беше изпитвал нещо подобно.
Започна да се поти и си помисли каква ирония ще е след всичко преживяно да умре от инфаркт.
— Том? — притесниха се колегите му.
Звучаха от много далеч, сякаш през дълбока вода.
След това той помнеше само фрагменти от развълнувани гласове, телефонни разговори и бясно пътуване с линейка до болницата. Притеснен лекар му направи ЕКГ, взе му кръв, преслуша го.
— Това е паническа атака, няма страшно — каза лекарят накрая и забърза нанякъде, вероятно при пациент, който наистина е болен.
Тъй като „Лоудстар“ имаха невероятно скъпа частна здравна застраховка, мениджърът по човешки ресурси настоя Том да отиде на психолог.
— Тежък стрес, паническа тревожност и вероятно недиагностициран синдром на посттравматичен стрес — каза психоложката и го изгледа през очилата си със стоманени рамки.
— Само това ли? — засмя се Том насила.
— И това е животозастрашаващо, бих казала.
— Но нали ще мине?
Психоложката го гледа дълго.
— Зависи.
— От? — попита Том.
— От теб.
Типично за психолозите.
— Е, какво да направя?
Жената записа нещо в бележника си.
— Ти какво искаш? — попита го.
Струваше му се, че тя не може да даде съвет.
— Искам да се излекувам. Мислех, че се подразбира.
— Естествено. Но какво смяташ, че трябва да направиш, за да се почувстваш по-добре? Какво искаш?
И Том седеше в луксозния кабинет и мислеше, че единственото, което иска, е да се опита да си върне Елинор.
Следващата седмица си взе почивка от работата, от Стокхолм, от всичко и замина за Кируна. Но Елинор беше упорита. Не искаше да се срещат, не виждаше смисъл. Но ето че сега седеше тук. Сигурно беше знак. Може би всичко това просто се дължеше на някаква закъсняла криза на трийсетте. Или на някаква друга криза, все пак бяха заедно от толкова дълго, той не я винеше.
— Липсваш ми — каза тихо.
Елинор бъркаше бързо чая с лъжицата.
— Том…
Тя отклони поглед, прехапа долната си устна.
— Не можеш ли да ми дадеш още един шанс? — помоли се той.
Стига само да си върнеше Елинор, всичко щеше да се оправи. Беше убеден.
— Трябва да тръгвам. — Тя се изправи, прегърна дамската си чанта.
Той се вгледа в пръстите й. Беше си махнала пръстена. Разбира се. Тя видя какво гледа.
— Когато ми съобщиха за смъртта ти, трябваше да прегледам вещите ти. Нашите вещи. Изпратих твоя пръстен на майка ти. За нея беше ужасно, разбира се, да мисли, че си мъртъв. Между другото, искаш ли да ти върна моя? Ти го плати.
— Не, твой си е — каза той задавено.
Тя сякаш се колебаеше, сякаш не знаеше как да се сбогува. Не си отивай, искаше да извика той. Стой тук. Не ме оставяй.
— Погрижи се за себе си — промълви тя.
Остави я да си отиде. Не стана, беше изгубил цялата енергия, която си въобразяваше, че е събрал днес.
Какво щеше да прави?
Хвърли едно око към масата на сърдитата журналистка, но тя си беше отишла, докато е говорил с Елинор. Компютъра го нямаше. След нея беше останала само бяла чаша с бледа следа от червило.
5
Амбра пристъпваше на място, за да се стопли, и зяпаше една витрина, докато размишляваше. Дали да се обади на Грейс да й каже, че от тази работа нищо няма да излезе? Но Грейс сигурно беше разпратила тук и там поне още десет репортери. Стотици национални и международни новини за четене и подреждане, час след час. Един-единствен репортер, който не можеше да се свърже с безинтересен събеседник далеч отвъд полярния кръг, не беше от кой знае какво значение.