Амбра нямаше търпение да се прибере в Стокхолм, в редакцията. Искаше да се намира там, където се развиват събитията, обичаше пулса и атмосферата във вестника и мразеше това проклето градче. Ами ако точно в този момент се случваше нещо огромно, което тя пропускаше само защото висеше тук?
А имаше време, само преди няколко години, когато й даваха да прави важни репортажи, да пише сериозни статии. Това беше преди идването на новия главен редактор. След това всичко се обърка, тя изобщо не се разбираше с Дан Першон. Свиваше я коремът само като се замислеше за това. Защото не желаеше нищо друго, освен да работи в „Афтонбладет“. Това беше. Знаеше, че мнозина я намират за твърде самоуверена, но всъщност далеч не беше такава. Боеше се да не загуби работата си. Не можеше да го позволи. Понеже нямаше представа какво би правила, ако не можеше да бъде репортер.
Тръгна по улицата, като духаше топъл въздух между китките и ръкавиците си, за да се постопли. Мина покрай туристически магазин. Тук гъмжеше от такива — предлагаха разходки с шейна, излети за наблюдаване на Северното сияние, кучешки впрягове и риболов на лед. Тя се спря. Витрината беше пълна с лапландски коледни украшения, сувенири и пухкави шапки. Пакети с червени връвчици придаваха празнично настроение. Погледът й се спря върху шапка ушанка. Това беше най-идиотският аксесоар на света, но като малка мечтаеше за тях толкова силно, че не можеше да мисли за друго. Разбира се, не й купиха. Изобщо не получаваше подаръци за Коледа.
Тя се извърна, беше си обещала да не мисли за предстоящите празници — това бяха просто няколко дни, които да изтърпи; и все пак усети как унинието се прокрадва все по-близо с приближаването на проклетата Коледа. Едно десетина годишно момиченце приближаваше с някакъв мъж, вероятно баща му. Бъбреха си, таткото държеше детето здраво за ръка, слушаше, кимаше, галеше го по главата. Амбра преглътна, отвърна очи.
Докато пресичаше улицата устремено, телефонът й звънна.
Слава Богу, алилуя, най-сетне! Бързо вдигна и същевременно си сложи слушалките в ушите.
— Здравейте, обажда се Елса!
— Здравейте! Как сте? — попита Амбра.
— Благодаря, добре. — Жената отсреща сякаш се изкикоти.
Амбра погледна часовника си. Още беше пет следобед.
— Много се радвам, че се обадихте. Може ли да се отбия? Сега? Или утре?
— Не, не тази вечер, имам гости — отряза я Елса. — А утре е денят преди Бъдни вечер.
— Аз съм свободна утре — отвърна Амбра бързо с надеждата, че Елса няма да заминава някъде, нито пък очаква трийсет-четирийсет роднини на гости. — А вие?
— Да, разбира се.
— Удобно ли е да дойдем у вас? Аз и фотографът.
Мълчание.
— Елса?
Елса отново се изкикоти и Амбра можеше да се закълне, че е леко пияна.
— Извинете. Да, удобно е, мила.
— В десет сутринта става ли?
Елса каза, че са добре дошли, и Амбра затвори, крайно скептична към цялата работа. Извади едната слушалка от ухото си и запристъпва бързо, за да върне краката си към живот. Телефонът отново зазвъня. По дяволите, да не би да е размислила? Този път обаче не беше Елса.
Беше Джил.
— В службата ли си? — попита Джил без предисловия.
— Не, в Кируна съм.
Амбра забеляза отражението си във витрината — телефон в ръка, слушалки в ушите. Понякога й се струваше, че не прави друго, освен да говори по телефона.
— Ти къде си?
Джил беше музикантка и по-често бе на път, отколкото у дома.
— Толкова съм уморена, че даже не помня как се казваше градът. Ти какво правиш там? Нали мразиш Кируна?
Амбра видя отражението си да се усмихва.
— Аз мразя почти всичко.
— Вярно. Е, аз също. Всичко наред ли е с теб? Сигурна ли си, че не искаш подарък за Коледа?
— Напълно — отвърна Амбра твърдо.
Джил печелеше на седмица горе-долу колкото Амбра за година, затова размяната на подаръци винаги се получаваше леко неловка. Не беше лесно доведената ти сестра да е една от най-успешните певици в Швеция.
— След малко трябва да излизам на сцената — рече Джил. — После съм на вечеря при някакъв областен управител. Просто исках да те чуя. Ще ми се да пропусна вечерята, ще има хапки и шампанско и пет ястия, и разни скучни типове.
— Звучи по-добре от моята вечер.
— Не, и това омръзва. Сега отивам да се разпявам. Не се преработвай до смърт. Цун-гун!
Това беше нова мода. Амбра беше го виждала и в профила на Джил в инстаграм. Цун-гун. Беше й противно. Джил се движеше в някакъв откачен артистичен свят със странни нрави, които Амбра никога не беше разбирала.
— Дочуване — каза само и затвори.