Тя вдигна крака във въздуха и ги огледа. Ботушите бяха сладки, но тесни и пръстите я боляха. Всичко я болеше.
— Кога ще имам почивен ден? — попита тя асистента си Лудвиг, който се движеше из хотелската стая безшумно и експедитивно.
Джил присви очи към него. Без лещи беше кажи-речи сляпа, но дори и с лещите не виждаше добре. Присви очи още повече. Лудвиг беше хубавец.
— И на колко си години? — добави тя. Изглеждаше ужасно млад.
— На деветнайсет.
Лудвиг отметна кичур руса коса зад ухото си, но той веднага пак падна пред лицето му. През последната минута беше повторил движението поне десет пъти.
Досега не беше назначавала мъж за асистент. Но от звукозаписната компания изпратиха него и мина неочаквано гладко. Деветнайсет. Значи, технически погледнато, не беше извън закона. Той пак си отметна косата. Младите мъже са страшно енергични.
— И предполагам, искаш да станеш музикант? — продължи тя, но пропъди мисълта да го съблазни още преди да я е формулирала ясно. Не лягаше с мъже, които работят за нея. Това създаваше отвратителни главоболия. Been there, done that.
— Свиря в банда — кимна Лудвиг, вдигна червените ботуши и ги прибра в гардероба.
Не навлезе в подробности за бандата и Джил не настоя. Млади музиканти — с лопата да ги ринеш. В действителност артистичният свят беше жесток. Разни амбициозни хлапета непрекъснато се мъчеха да те изместят. А другите, сравнително успелите, само чакаха да ти забият нож в гърба. Като същевременно, разбира се, те прегръщаха на червения килим. Тя въздъхна. Тясното бельо я стягаше като усмирителна риза. Вдигна едната си ръка във въздуха. Амбра май беше потисната, помисли си тя разсеяно, докато оглеждаше дългите си червени нокти. Червеното всъщност не й отиваше много въпреки колоритния й латино вид. Нещо в крещящото коледно червено правеше собствения й тен едва ли не вулгарен. Някак порнографски. Уф, как мразеше да изглежда порнографски! Щеше да разкара тези дрехи веднага щом минеха коледните концерти.
— Попита ме кога имаш свободен ден — прекъсна размислите й Лудвиг.
На Джил й харесваше, че Лудвиг държи всичко под контрол. Подобна отдаденост беше рядко срещана, особено сред младите мъже.
— На Бъдни вечер имаш две изяви — продължи той. — Но след това има няколко дни прекъсване преди новогодишните концерти. Първият е в Йоребру. От националната телевизия ще дойдат да снимат. На 31 декември си в Скансен. И после, разбира се, започват националните кръгове за „Евровизия“.
Целият проклет цирк. Наистина ли ще издържа още една година?
— Още не съм решила какво ще правя с тях — поклати глава Джил и продължи да размишлява.
Защо Амбра беше тъжна? Дали заради Коледа, или имаше друга причина? С Амбра никога не се знаеше, пък и двете не ги биваше да си споделят. Но никоя от тях не обичаше това време на годината. Просто се справяха по различен начин. Тя самата гледаше програмата й да е запълнена с концерти и участия. Така беше още от големия й пробив в „Мюзик Айдъл“. Стига да си зает, да се смееш много и да се движиш напред, нямаш време да си тъжен. Амбра обаче показваше склонност да потъва в меланхолични настроения.
Джил погледна Лудвиг, който в момента изтърсваше една боа с пера и си тананикаше някаква коледна мелодия. Боже Господи, изведнъж осъзна тя! Щом сега е на деветнайсет, значи е бил някъде към седем, когато тя е пробивала в „Мюзик Айдъл“. Нима наистина бяха минали дванайсет години? Къде беше отишло това време? Лудвиг сложи огромен букет рози в хотелска ваза.
— Не схващам за какво ми пращат цветя — промърмори Джил. Никога не се задържаше на едно място повече от денонощие, понякога и по-малко. Нима хората си мислеха, че взима със себе си цветята? — По-добре да ми дават пари.
В едно интервю беше споменала, че обича жълти рози — безсмислено изказване, каквито правеше понякога, било заради някой спонсор, било защото в момента й се струваха правилни; вече не помнеше. И сега непрекъснато получаваше жълти рози. Мразеше ги.
— На мен ми харесват — сви рамене Лудвиг.
— Качи ги в инстаграм, после можеш да ги вземеш, ако искаш. Или ги дай на някого в хотела, все ми е тая.