Тя щеше да си почине още пет минути, после щеше да събере сили и да се преоблече. Но беше като изцедена. Дали беше нормално да се чувства така уморена? Дали не остаряваше? Затвори очи, за да прогони паниката. Да, тя изнасяше все същото коледно шоу от края на октомври, мина през Юста, Малмьо, Хелсингборг, продължи в провинцията и сега завършваше турнето в северната част на страната. Нищо чудно, че беше уморена. Не беше стара.
Претърколи се по корем, притисна брадичка към гърдите си и изпъна врат. Скалпът я сърбеше. Имаше толкова много лак, пяна и глитер в косата, че я усещаше като пластмасова под пръстите си.
Протегна се към телефона, позира за селфи и го качи в инстаграм. Обикновено поддържаше профила си сама, имаше нюх какво харесват феновете й и беше започнала да пише на английски дълго преди на звукозаписната компания дори да й хрумне. Веднага щом мина на международно по-достъпен език, профилът гръмна и вече наближаваше два милиона последователи. Погледнато глобално, не беше чак толкова много, но растеше непрекъснато.
— Трябва ми хит на английски — промърмори тя, докато лайковете започнаха да валят. И трябваше да качи някое клипче, феновете бяха луди по движещи се картинки.
Повечето й почитатели бяха мили, но не мина много време, преди да се появят първите хейтъри. Не искаше да ги чете, но не можеше да се въздържи.
Устните ти са грозни.
Май си надебеляла.
Леле, че си грозна.
Тя показа телефона на Лудвиг.
— Понякога се чудя какво им има на тези хора.
— Знаеш, че повечето те обожават — отвърна той.
Тя продължи да чете, беше като отрова.
— Понякога това не ми стига — каза замислено.
Някои от хейтърите познаваше отдавна. Питаше се какво се крие зад злобните им коментари. Повечето интернет тролове бяха с мъжки имена, но това нищо не означаваше. Скрити профили, разбира се. Тя блокираше най-ужасните, но постоянно се появяваха нови. За две минути събра стотици лайкове. Повечето коментари бяха положителни, но усещането за обида остана — като мръсотия, която не се измива. Сама си беше виновна, че ги четеше, знаеше го, но все пак…
— Понякога обмислям дали да не зарежа всички социални мрежи — каза тя полушеговито, полусериозно.
Трябваше да се съсредоточи върху писането на нови песни, не да се чувства зле заради някакви си анонимни гадняри. Излишно хабеше енергия.
— Не позволявай хейтърите да спечелят. Знаеш, че имаш безброй фенове, които те боготворят.
Или боготворят онази, за която ме мислят, рече си Джил мрачно.
Като цяло беше доволна от живота си. Може би не щастлива, но само идиотите са щастливи. През всичките тези години се беше борила да стигне дотук. Знаеше, че цената е самота и в отделни случаи омраза, и като цяло беше готова да я плати. Понякога обаче я обхващаше известна меланхолия, която сама не разбираше. Та тя си имаше всичко, откъде на къде ще изпада в меланхолия? Затвори инстаграм и остави телефона. Най-добрият начин да се справиш с проблемите е да ги игнорираш.
— Ще качиш ли още нещо в инстаграм вместо мен? От концерта? — помоли тя Лудвиг.
— Разбира се. Искаш ли да го одобриш преди това?
Тя поклати глава.
— Кои обувки смяташ да носиш на вечерята? — Лудвиг вдигна въпросително чифт дванайсетсантиметрови „Маноло Бланик“.
Джил се поколеба. Бяха хубави, но краката така я боляха. И сценичните й дрехи бяха толкова тесни, че направо щяха да се пръснат. Явно тези дни трябваше да внимава с яденето. Обмяната на веществата не ставаше по-добра с годините. Единственото, което искаше, беше да си остане в стаята, да пие горещ шоколад и да яде сандвичи. Боже, би убила за това. Кога последно беше яла сирене? Сметана? Шоколад? Не хапваше нищо, тренираше постоянно и въпреки това днес тежеше повече, отколкото по това време миналата година. Наложи се да й отпуснат роклята с половин сантиметър. Уф! Дали ставаше стара и дебела? Никой няма да я обича, ако надебелее. Ще я разкъсат.
— Ще сложа тези — кимна тя решително към чифта „Маноло Бланик“. — И розовата рокля „Даян фон Фюрстенберг“.
Ако останеше с тясното бельо, щеше да се получи. Точно от това се нуждаеше, за да си подобри настроението.
Да се чувства готина. Да флиртува. Да бъде ослепителна.
Щеше да хапне по два залъка от всяко ястие, максимум, така реши. Останалото щеше просто да върти из чинията, докато прави комплименти колко е вкусно и как я е заситило. Класическа стратегия. Може и да звучеше като хранително разстройство, но поне действаше. Малки хапки и никакъв десерт. И щеше да си позволи чаша вино. Голяма чаша, само че бяло — то съдържа по-малко калории. Можеше да обясни, че червеното не й понася. Добър план.