— Нямаш ли си родители? Да не би да не са те искали?
В междучасията стоеше самичка, слушаше как съучениците й си шепнат, копнееше да се махне. И после се разболя. Сериозно.
— Отиваш на училище — нареди Есаяс Свентин, когато тя седна на масата на закуска и се помъчи да преглътне гъстата овесена каша. Даваха й я без нищо отгоре. Явно сладкото беше грях. Както и много други неща според семейство Свентин.
— Така ме боли ухото — изпъшка тя.
Всъщност нямаше никакво желание да остава вкъщи, ненавиждаше студената дървена къща, но наистина й беше лошо. И ухото туптеше и болеше.
— Кое? — попита той.
Тя посочи дясното. Беше хремава от дни и непрекъснато трепереше от студ. Искаше само да си легне и да се завие. Бъркаше кашата апатично и беше напълно неподготвена за удара. Улучи я право в болното ухо и тя изпищя от болка. Другите мълчаха. Ракел беше заковала очи в масата. Синовете се спогледаха.
— Стига си се лигавило, момиченце — заповяда Есаяс и въпросът беше приключен.
В онази сутрин Амбра припадна в училище, просна се и когато се свести, другите стояха около нея и я зяпаха. Училищната сестра беше мила и ухаеше приятно и на Амбра й се прииска да остане при нея завинаги.
— Имаш ушна инфекция. Трябва да идеш на лекар — каза сестрата и се обади на семейство Свентин.
Естествено, никой от тях нямаше време да дойде да я вземе.
— Ще можеш ли да се прибереш сама? — попита сестрата притеснено.
Амбра кимна, срамуваше се, че никой не го е грижа за нея.
Добра се до вкъщи с разтреперани крака. Предаде думите на сестрата, но семейство Свентин вярваха само в боя и молитвите.
Не вярваха в лекарите, болниците и антибиотиците.
— Така Бог ти показва, че си нечиста, че дяволът живее в теб. Трябва да му се молиш да оздравееш — обясни Есаяс.
Бог обаче явно си имаше друга работа, тъй като Амбра ставаше все по-болна и по-болна. Един ден тъпанчето й се спука. Потече гной.
— Може би все пак трябва да я заведем в болницата — предложи Ракел колебливо.
— Тя е в Божиите ръце — каза Есаяс и с това приключи въпроса.
Амбра оживя, но и до днес чуваше зле с дясното ухо.
А сега отново се намираше в Кируна. Бог явно имаше добро чувство за хумор.
— Яла ли сте някога кафе кашкавал? — попита Елса, когато се върна с поднос и се зае да нарежда чашки и чинийки. Отвори една кръгла опаковка.
Амбра се съмняваше много стокхолмци да са чували за кафе кашкавал, но тя знаеше.
— Да, много го обичам, с удоволствие ще хапна.
— Наред ли е всичко? — Елса се взря в лицето й.
— Да, да.
Елса й сложи едно плоско бяло парче кафе кашкавал в чинията. Повечето хора го ядяха начупен на парченца в кафето, оттам идваше името, но Елса го намаза със златисто сладко от дива къпина и подаде чинийката на Амбра. Кашкавалът беше сладък, жилав и се лепеше по зъбите. Студените къпини отгоре киселееха.
— Съгласна ли сте да започваме? — Амбра остави лъжицата.
Елса кимна.
— Можете ли да започнете от самото начало? Разкажете ми как се запознахте с премиера. Вярно ли е, че имате дете от него?
Елса пиеше кафето си по норландски — от чинийка, захапала бучка захар между предните зъби. Тя остави чинийката.
— Колко от това, което ще си кажем, ще излезе във вестника?
Аха! Вечният въпрос.
— Ако трябва да съм честна, зависи. В крайна сметка моят редактор решава. Ако започнете отначало…
— Разбирам. Да, запознахме се тук, той беше дошъл на курс.
Амбра си водеше бележки, докато Елса разказваше. Историята беше постна, усети го веднага. Някогашен министър-председател, когото половината читатели дори вече не помнеха. Извънбрачно дете, родено при напълно недраматични обстоятелства, което след това водело съвсем обикновен живот.
— Какво прави синът ви днес?
— Той е социален работник.
Допреди едва две-три години вероятно щеше да е достатъчно за статия във вестника, но днес чисто и просто не стигаше. Читателите искаха по-големи сензации. Амбра се почеса по челото. Дали щеше да е достатъчно поне за един абзац?
— Може ли да разкажете нещо повече за министър-председателя?
Не искаше да разочарова Грейс. Може би щеше да успее да придаде личен ъгъл, да открие нещо, което никой друг не знае. Но нали този човек беше всеизвестен с множеството си авантюри и безброй любовници, през годините се беше чувало и за други извънбрачни деца.
— Ами беше като повечето мъже. Не продължи кой знае колко. Исках да задържа детето и това беше краят.
Амбра реши да приключва. Можеше и да излезе нещо кратичко, ако настъпеше суша в новините и ако Тарек беше направил хубави снимки. Но определено не си заслужаваше пътуването дотук. Да, да, ставаха такива работи, а и поне я бяха черпили с кафе кашкавал. Тя погледна крадешком орнаментирания часовник зад Елса. Дали щеше да успее да хване по-ранен полет? Не че имаше за къде толкова да бърза. Чакаше я Коледа с три празни червени дни на календара.