Видя как пак си проверява телефона и изведнъж го осени — журналистка. Не местна репортерка, а от някой от големите вестници. Всичко си дойде на мястото. Но какво търсеше тук? Кое беше толкова важно, че репортер от столицата — беше почти сигурен, че е от Стокхолм — да дойде чак дотук два дни преди Коледа?
А може би имаше роднини тук и използваше времето между семейните събирания да поработи? Стокхолмските журналисти често произхождаха от малки населени места. Том го знаеше, понеже беше срещал много журналисти през годините. Беше ги обучавал и инструктирал за правилата за безопасност. В зоните на конфликт и война винаги гъмжеше от репортери, откачени търсачи на сензации. Беше се карал с мнозина от тях, понеже обичаха да се заяждат. Дразнеха го, вбесяваше го натрапчивото им убеждение, че те са единствените, които наистина се борят за демокрацията. Бяха го интервюирали и цитирали погрешно. Беше ги виждал да развяват мръсното бельо на хората само за да съберат повече читатели. Да подправят фактите и да си измислят лъжи. Не, той не обичаше журналистите.
Том сведе очи към масата, още усещаше последиците от сутрешната паническа атака. Това беше един от най-ужасните му дни. Не разбираше как може да варират така, без никаква логика. Никога не знаеше кога ще го обхване ужас, кога някой най-обикновен звук ще го накара да се вцепени. На всичкото отгоре сега хлапетиите непрекъснато пускаха пиратки. Имаше повече от седмица до Нова година, пиратките бяха забранени и въпреки това постоянно се гърмеше.
Онзи ден се метна в една пряспа, съвсем инстинктивно, понеже зад гърба му се чу експлозия. Сърцето бумтеше, зрението стана тунелно и едва след като дойде на себе си, той осъзна, че се е хвърлил върху някакво дете, за да го предпази с тялото си, и сега то лежеше под него, а майката истерично го удряше по гърба. Детето ревеше, майката пищеше, а той успя само да измънка едно „извинете“ и избяга.
Журналистката се изправи. Говореше по телефона, протегна се, разтри си врата, разкърши рамене. Направи гримаса, сякаш от движението я заболя. Краката й бяха дълги, но иначе от тялото й не се виждаше нищо под всички тези дрехи. Не че го интересуваше. Просто забеляза. През цялото време, докато говореше, гледаше екрана като ястреб.
И после всичко се промени.
Том забрави журналистката, забрави всичко.
Защото тя влезе в ресторанта и дъхът му секна.
Елинор.
Господи, наистина беше тя!
Дали беше дошъл тук, понеже знаеше, че всички по някое време идват в ресторанта, така че би трябвало и Елинор да се появи? Честно казано, вече не беше сигурен. Мозъкът му не работеше като едно време. Понякога се питаше дали не полудява. Но той беше в Кируна заради Елинор, надяваше се, че въпреки всичко случило се помежду им тя още се нуждае от него, че й липсва колкото тя на него.
Следеше движенията й при касата. Светлокоса, с изправен гръб. Здрава и весела, спортна натура, която обичаше да кара ски и да плува, обожаваше деца и животни… всъщност обичаше целия свят, всичко, освен него, Том Лексингтън.
Тя поръча и после се огледа из ресторанта. Погледът й се плъзна по лицата на клиентите.
Том седеше напълно неподвижно.
И тогава тя го видя.
Замръзна насред движението. Том отвърна на погледа й. Елинор не отместваше очи. Всички други звуци заглъхнаха. Сякаш между тях се образува коридор. Том затаи дъх, не смееше да помръдне. Моля те, не си отивай — това беше единствената му мисъл.
Беше допуснал толкова грешки във връзката си с Елинор.
Ако остане, ще го приема за знак. Моля те, не си отивай.
Дай ми още една възможност.
Тя се колебаеше.
Той все още не си поемаше дъх, а спомените го заливаха.
Срещна Елинор Бергман в Кируна, когато беше на двайсет и една. Елинор беше на осемнайсет, с бухнала руса коса и почти винаги усмихната уста. Запознаха се в един бар. Тя седеше на маса с приятели, той на друга, също с компания.
— Тук ли живееш? — попита я, когато се озоваха едновременно на бара.
— Да. А ти?
— Уча за офицер, тук съм за практическо обучение в стария си батальон.
— Пехотинец? — усмихна се тя.
Том кимна. Навярно беше очаквал да я впечатли. Повечето момичета си падаха по пехотинци и офицери.
— Баща ми е военен — обясни тя.
— А ти с какво се занимаваш?
— Уча в гимназията. Днес навършвам осемнайсет. В момента празнуваме.
— Тогава може би трябва да те черпя едно? — предложи Том и се почувства безкрайно ловък в тези неща.
Тя прие.
Приказваха цяла вечер. Елинор се напи здравата и взе да флиртува, а Том се мъчеше да отговаря интересно, макар никога да не е бил голям флиртаджия.