– Сигурен ли си, че всичко е наред? – попита тя тихо.
– Напълно – отвърна той и пропълзя до нея облечен.
– Няма ли да се съблечеш?
– След малко. – Погали я по рамото.
– Какво купи?
– Хляб. Кафе. Искаш ли?
Тя поклати глава и се прозя.
– Не сега, толкова съм уморена.
– Поспи, аз ще подредя всичко – каза той, въпреки че вече го беше направил.
Изабел затвори очи, облегна буза на гърдите му.
Той почака, докато тя задиша равномерно. Изчака още малко, докато се убеди, че е заспала дълбоко, и се измъкна от леглото. Остана прав, загледан в нея, но тя не помръдна, продължи да спи.
Той се изкъпа, облече се, взе слънчевите очила, мобилния телефон, спря се в антрето. Нерешително.
Никога не се беше чувствал така. Първо поривът, когато се любеха. Все едно се беше надрусал с нещо. Тялото му изцяло беше поело контрола, мозъкът беше минал на друга, непозната досега предавка. Все едно за известно време се беше оказал в някакъв паралелен свят с Изабел, свят, където нещата, в които обикновено вярваше, нямаха никакво значение. Беше повече от опияняващо. Но след това приключи почти толкова бързо, колкото започна, и остави… Нещо. Това, което преживяваше в момента, можеше да се нарече – поради липса на по-точна дума – шок.
Това, което ù стори…
Беше против всичко, в което вярваше.
Това не беше той. Беше съвсем друг човек. Човек, когото не харесваше, човек, какъвто не можеше да бъде.
Това, което стори, беше нередно.
И сега Александър знаеше две неща.
Тази вечер двамата с Изабел само бяха докоснали повърхността на онова, което тя желаеше от живота. От което се нуждаеше. Тя желаеше повече, нуждаеше се от повече.
А той никога не можеше да ù го даде.
39
Не биваше да му казвам.
Думите се появиха в съня ù и точно те я събудиха. „Не биваше да му казвам.“
Беше сама. Леглото до нея беше празно и когато отиде в кухнята, намери бележка:
Благодаря за вчера.
Даде ми много храна за размисъл.
Ще ти се обадя, ок?
А.
Затвори очи и потърка лице. Наистина не биваше да му казва. Беше го видяла в лицето на Александър, долови го още снощи. Беше го шокирала. Нямаше нищо толкова странно, тя самата беше леко шокирана. Беше изтърсила единственото, което си бе обещала никога повече да не казва на никого. Трябваше да се досети, че ще му дойде в повече. По дяволите, дори на нея ù беше в повече. Естествено, че ще го уплаши. Как можеше да е толкова глупава?
Изабел вече знаеше отговора. Беше загубила равновесие след целия преживян стрес. Опасността, напрежението и паническата евакуация от Чад бяха намалили защитните ù сили. Усещането, че си оцелял след подобна опасност за живота, може да задейства силно компенсаторно поведение. Често го беше виждала. Хора, преживели смъртна опасност, изпитват благодарност, че са живи, искат да живеят. Искат близост, а близостта обикновено води до секс. Как можа да се поддаде на нещо толкова примитивно?
Сексът не я определяше като личност, беше го решила. Ден-два възстановяване и пак щеше да бъде себе си. Беше се примирявала с нормален скучен секс през по-голямата част от зрелия си живот, защо тогава се държеше толкова глупаво точно с Алекс? Само защото ù беше дал най-страхотните оргазми в живота? Един оргазъм трае няколко секунди. Не си струваше това.
Срама.
Наистина не биваше да му казвам.
На кухненската маса беше оставен пакет кафе заедно с плик пресни питки, бисквити „Мериленд“ и двестаграмов млечен шоколад. В хладилника намери масло, кашкавал и скъп портокалов сок.
Облегна глава на вратата на хладилника. Не знаеше какво да мисли. Или чувства. В главата ù цареше хаос.
Пи кафе, отряза си дебели резени кашкавал, които нави на руло и изяде, после мина към сладкишите. Често-често поглеждаше към телефона.
Но съботата мина, без Александър да се обади. И когато и неделната вечер отмина без дума от него, Изабел слезе до магазина, купи сладолед и шоколадов топинг и го яде на дивана пред телевизора.
Ще ти се обадя. Да, но дали?
Тя беше извратена, извратена, извратена. И този път беше подплашила Александър завинаги. Добра работа, доктор Сьоренсен!
В понеделник сутринта я събуди Лейла.
– Свободна си, идвам да те взема и отиваме на обяд.
Изабел изстена. Първоначалният ù импулс беше да откаже. Нямаше сили да вземе душ, нямаше сили да приказва.
– Ще те взема в единайсет и половина – заяви Лейла и затвори.
И тъй като ù се стори още по-уморително да се обади на Лейла да ù каже, че не иска да се виждат, в уречения час Изабел излезе и застана на „Васагатан“. Черен спортен автомобил със свален гюрук и с прословутия ягуар на капака профуча през улицата и заби спирачки точно на автобусната спирка пред входа на Изабел.